КОРЕНЪТ НА ПРАВЕДНИЯ ---Т о у з ъ р

КОРЕНЪТ НА ПРАВЕДНИЯ
Т о у з ъ р
 
ПРЕДГОВОР
Тези глави се появиха за период от около пет години и бяха писани на много места и при различни интересни обстоятелства. Те в никакъв случай не са религиозни есета, но са родени всред самия живот и ако те - както се надявам - са изцяло обърнати към небето - все пак не са отдалечени от грубия живот, където Божиите чада се борят, работят и се молят.
Благосклонният прием, който тези глави получиха, когато за пръв път бяха издадени в "Алиънс Уикли" /списание - б.пр./ доведе до тяхната публикация в тази по-трайна форма.
 
 
 
КОРЕНЪТ НА ПРАВЕДНИЯ
Забележимото различие между вярата на нашите бащи, както беше схващана от тях, и същата вяра, както се разбира и живее от децата им, е, че бащите се занимаваха с корена на нещата, докато съвременните потомци изглежда обръщат внимание само на плода.
Това се вижда от отношението ни спрямо някои велики християнски души, чиито имена са почитани всред църквите - напр. Августин или Бернард от по-ранните времена, или Лутер и Уесли - от по-скорошните. Днес пишем биографии на подобните на тях и хвалим техния плод, но тенденцията е да пренебрегваме корена, от който изниква плодът. "Коренът на праведния дава плод" /Притчи 12:12 - б.пр./ - говори мъдрецът от Притчи. Бащите ни се вглеждаха внимателно в корена на дървото и бяха готови да очакват търпеливо появяването на плода. Ние искаме незабавно плода, дори когато коренът е слаб или неравен, или въобще липсващ. Нетърпеливите днешни християни обясняват простата вяра на светиите от по-раншните дни и се усмихват на сериозното им виждане за Бога и светите неща. Те бяха жертви на собствения си ограничен религиозен кръгозор, но велики и упорити души, посредством което съумяха да достигнат задоволителна духовна опитност и да направят много добро в света, въпреки своите спънки. Така ние подражаваме на техния плод, без да приемем тяхното богословие или да се затрудним твърде много, възприемайки тяхната позиция "всичко или нищо" спрямо религията.
Така говорим ние /или по-точно мислим, без да говорим/ и всеки глас на мъдрост, всяка основа на религиозна опитност, всеки природен закон ни казва колко сме неправи. Клонът, който се окършва от дървото по време на буря, може да разцъфти за кратко време и да създаде впечатление у немислещия минувач, че е здрав и плодоносен, но крехките му цветчета скоро ще погинат, а клонът ще изсъхне и ще умре. Няма траен живот извън корена.
Много от това, което "минава днес за християнство" е късото, полирано усилие на увредения клон да даде плода си на времето му. Но дълбоките закони на живота са против това. Заниманието с видимостите и съответното пренебрежение на корена, който е извън обзора на истинския духовен живот, са пророчески знаци, които минават незабелязани. Важат само непосредствените резултати, бързи доказателства на сегашен успех, без мисъл за идещата седмица или идещата година. Религиозният прагматизъм / груб материализъм - б.пр./ вилнее всред вярващите. Истината е това, което се върши. Ако има резултати, това е добро. Има само един резултат за религиозния водач: успехът. Всичко му се прощава, с изключение на поражението.
Дървото може да устои на почти всяка буря, ако коренът му е здрав, но, когато смоковницата, която нашият Господ прокълна, изсъхна от корените, тя незабавно изсъхна. Църква, която е здраво вкоренена, не може да бъде разрушена, но нищо не ще спаси църква, чийто корен е изсъхнал,. Никакви насърчения, никакви рекламни кампании, никакви пожертвувания на пари и никакви великолепни издания не могат да върнат живота в дървото без корен.
С едно щастливо пренебрежение към съдържанието на метафората, апостол Павел ни увещава да гледаме на нашите източници. "Вкоренени и основани в любовта" /Ефес. 3:17/ казва той нещо, което явно е объркване на метафоричната фигура и отново увещава читателите си да бъдат "вкоренени и назидани в Него'' /Колос. 2:7/ - нещо, което разглежда християнина и като дърво, следващо да бъде добре вкоренено и като храм, който да се съгради на здрава основа.
Цялата Библия и всички велики светии на миналото съвместно ни казват същото нещо. "Не считайте нищо за даденост" - ни говорят те. "Върнете се към основите, отворете сърцата си и изследвайте Писанията. Носете кръста си, следвайте вашия Господ и не обръщайте внимание на преходната религиозна мода. Тълпите са всякога неправи. Във всяко поколение числото на праведните е малко. Уверете се, че сте между тях."
"Човек не ще се утвърди чрез беззаконие, а коренът на праведните не ще се поклати" /Притчи 12:3/.
 
 
 
ТРЯБВА ДА ДАДЕМ ВРЕМЕ НА БОГА
Може би най-разпространеният и постоянен проблем, който може да се намери всред християните, е проблемът за забавения духовен напредък. Защо след години от изповедта, че сме християни, толкова много личности се намират не по-далеч от мястото, когато са повярвали отначало?
Някои биха се опитали да разрешат затруднението, отговаряйки точно, че такива личности никога не са били спасени и никога наистина не са били обърнати. Те са просто заблудени изповядали, които не са достигнали до истинско обръщение.
За малцина това може да бъде отговорът и ние бихме приели такова обяснение като окончателно, ако не знаехме, че заблуденият изповядал никога не оплаква липсата си на духовен ръст, но това прави истинският християнин, който е имал истинска опитност на обръщение и който е сигурен, че уповава именно в този миг на Христа за спасение. Безчислено много подобни повярвали са между разочарованите, които оплакват своя неуспех да напреднат в духовния живот.
Причините за забавения растеж са многобройни. Няма да бъде точно ако припишем това на една единствена погрешка. Все пак една от тях е така всеобща, че лесно може да е главната причина - неуспехът да дадем време за култивиране на познанието за Бога.
Изкушението да направим нашето отношение към Бога разсъдъчно, вместо лично, е много силно. Да повярваш за спасение през настоящото време е намалено до еднократен акт, който не изисква по-нататъшно внимание. Новоповярвалият осъзнава един извършен акт, а не един жив Спасител, който трябва да бъде следван и хвален.
Християнинът е силен или слаб според това колко задълбочено е култивирал познанието за Бога. Павел е всичко друго, но не защитник на "веднъж станалата", автоматична християнска школа. Той посвети целия си живот на изкуството да познава Христа. "А още и вменявам всичкото, че е щета поради превъзходството на познаването на Христа Исуса, Господа моего, за Когото изгубих всичко и вменявам всичко за измет, само Христа да придобия... да позная Него и силата на Неговото възкресение и участието в Неговите страдания, съобразуван със смъртта Му... и тичам към целта за наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса" /Фил. 3:8,10,14/.
Напредъкът в християнския живот е точно равен на растящото познанието, което спечелваме чрез лична опитност за Триединния Бог. А такава опитност изисква цял живот, посветен на нея, и много време, прекарано в святата задача постоянно да опознаваме Бога. Бог може да бъде познат задоволително само след като Му посветим време. Без да го искаме, ние сме записали нашата голяма грешка, върху заглавията на нашите книги и в песните си. Пеем "Малък разговор с Исуса" и наричаме нашата книга "Божията минута",или нещо също толкова многозначително. Християнин, който се задоволява да даде на Бога своята "минута" и да има "малък разговор с Исуса", е същият, който изявява на евангелското богослужение плача си за закъснелия си духовен растеж и моли благовестителя да му посочи пътя за излизане от това затруднение.
Трябва добре да го възприемем: няма къс път към святостта. Дори кризите, които идват в духовния живот, са обикновено резултат от дълги периоди на размишление и молитвено вглъбяване. Когато чудото става все по-изумително, възможно е да дойде криза с революционни измерения. Но тази криза е свързана с предходящото. Това е внезапна, сладостна експлозия - пробив на водата, която е увеличила вътре налягането си така, че повече не можем да я задържим. Назад от всичко това е бавното изграждане и подготовка, идващо от очакването на Бога.
Хиляди смущаващи неща ни отклоняват от мислите за Бога, но ако сме мъдри, ще ги отблъснем от себе си и ще дадем място на Царя, намирайки време да Го приемем. Някои неща могат да бъдат пренебрегнати с малко загуба в духовния живот, но да се пренебрегне общението с Бога е да навредим на самите себе си и то там, където не можем да си го позволим. Бог ще откликне на усилията ни да Го познаем. Библията ни казва как - въпросът е до колко решително се заемаме със своята задача.
 
 
 
ЛЕСНО СЕ ЖИВЕЕ С БОГА
Първата атака на сатана над човешкия род беше хитрото му усилие да разруши доверието на Ева в Божието доброжелателство. За нейно и наше съжаление той успя твърде добре. От този ден хората имат лъжлива представа за Бога и точно товаиздърпа изпод краката им основата на праведността и ги тласна към безспокойно и разрушително живеене.
Нищо не разцепва и не деформира душата така, както ниското и недостойно схващане за Бога. Някои секти, подобно на фарисеите, поддържайки, че Бог е строг и суров, успяваха все пак да запазят сравнително високо равнище на външна благонравност, но праведността им беше само външна. Вътрешно те бяха "варосани гробници", както самият Господ им каза. Погрешният им възглед за Бога имаше за резултат погрешно поклонение. За фарисея служението на Бога беше задължение, което той не обичаше, но което не можеше да избегне без твърде голяма за понасяне загуба. Богът за фарисеите не беше лесен за съвместен живот, така че религията им стана мрачна, груба и нелюбяща. И това наистина е така, защото нашето разбиране за Бога винаги трябва да определя свойствата на религията ни.
Много християни още от земния живот на Христа насам са били също мрачни и сурови. А причината е била същата - недостойно и несъответствуващо виждане за Бога. Инстинктивно ние се опитваме да бъдем подобни на нашия Бог и ако Той е строг и взискателен и ние ще сме такива.
От неуспеха да разберем по-точно Бога идва един свят от нещастие за добрите християни дори днес. Счита се, че християнският живот е мрачно монотонно носене на кръста под окото на един строг Отец, Който очаква много и не прощава нищо. Той е суров, заядлив, много раздразнителен и на Него много трудно се угажда. Начинът на живот, произтичащ от такива извратени представи, по необходимост е само пародия на истинския живот в Христа.
Крайно важно за духовното ни благополучие е да имаме винаги вярно схващане за Бога. Ако мислим за Него като за студен и взискателен, ще бъде невъзможно да Го обичаме и нашият живот ще стане жертва на раболепен страх. Ако ние смятаме, че е благожелателен и разбиращ, целият ни вътрешен живот ще отразява тази идея.
Истината е, че Бог е най-обаятелната от всички личности, а служението Нему - една от неизказаните радости. Той цял е любов и този, който Му уповава, няма нужда да познава нищо друго, освен тази любов. Той наистина е справедлив и не би извинил греха; но през кръвта на вечния Завет Той е силен да действува спрямо нас така, както би действувал ако не бяхме никога съгрешили. Спрямо уповаващите човешки чада Неговата милост винаги ще тържествува над съда.
Общението с Бога е прекрасно повече от всички думи. Той общува със Своите изкупени с едно лесно, несмущавано общение, което е отморяващо и оздравяващо за душата. Той не е обидчив, нито себичен, нито раздразнителен. Това, което Той е днес, ние ще намерим у Него утре, в другиден и през следващата година. На Него не се угажда трудно, макар че Той може да се задоволи трудно. Той иска от нас само това, което пръв е дал. Той е бърз да отбележи всяко просто усилие да Му доставим удоволствие и еднакво бърз да пренебрегне несъвършенствата, когато знае, че сме желали да изпълним Неговата воля. Той ни люби заради самите нас и цени любовта ни повече от галактиките на един новосътворен свят.
За нещастие много християни не могат да се освободят от своите извратени представи за Бога и тези представи отравят сърцата им и разрушават вътрешната им свобода. Тези приятели служат на Бога мрачно, така както го правеше по-старият брат, вършейки това, което е право, без възторг и без радост и беше изцяло неспособен да разбере бликащото, въодушевено празнуване, когато блудният син си дойде у дома. Тяхната идея за Бога изключва възможността Той да е щастлив в Своя народ и те смятат пеенето и възклицаването за чист фанатизъм. Такива са нещастни души, предопределени да вървят тежко по меланхоличния си път, мрачно решени да вършат право, ако небесата се срутят, и да са на печелившата страна в деня на Съда.
Колко добре би било ако знаехме, че с Бога се живее лесно. Той помни нашия състав и знае, че сме пръст. Вярно е, че понякога ни наказва, но дори това Той върши с усмивка, тази величава и нежна усмивка на Отец, Който се радва на несъвършения, но обещаващ син, все по-вече приличащ с изминаването на дните на Оногова, Чийто син е.
Някои от нас са религиозно нестабилни и с ранима съвест, защото знаем, че Бог вижда всяка наша мисъл и познава всичките ни пътища. Не трябва да бъдем такива. Бог е сборът от цялата дълготърпеливост и есенцията на благожелателната добра воля. Ние Го радваме най-много не опитвайки се конвулсивно да бъдем добри, но хвърляйки се в ръцете Му с всички наши несъвършенства и, вярвайки, че Той разбира всичко и все пак ни люби.
 
 
 
ДА СЛУШАМЕ ЧОВЕКА, КОЙТО СЛУША БОГА
Ако, докато слушаме някоя проповед, можем да отбележим една скъпоценност, наистина ние следва да счетем себе си за възнаградени за времето, което сме прекарали.
Подобна скъпоценност ми се откри по време на проповед, която слушах някога. От проповедта запомних не повече от едно струващо си изречение, но то беше толкова добро, че съжалявам, че не запомних проповедника, за да го похваля. Ето какво каза той: "Не слушай човек, които не слуша Бога."
Във всяка група от десет души, най-малко девет определено вярват, че са в състояние да дадат съвет на другите. А хората не са готови да дават съвети в никое друго поле така, както в полето на религията и нравствеността. Но тъкмо в това поле средната личност е най-неподготвена да говори мъдро и е в състояние да причини най-много вреда, когато говори. По тази причина трябва внимателно да подбираме съветниците си. А подборът носи в себе си идеята за отхвърляне.
Давид предупреждава срещу съвета на нечестивите, а библейската история дава пример за мъже, претърпели поражение в своя живот, защото са следвали погрешен съвет. Ровоам например слушаше мъже, които не слушаха Бога и цялото бъдеще на Израил беше засегнато /като резултат/ по трагичен начин. Съветът на Ахитофел беше зъл и прибави много към беззаконията на Авесалом.
Никой човек няма право да предлага съвет, преди да е чул да говори Бог. Никой човек няма право да съветва другите, ако не е готов да слуша и следва съвета на Господа. Истинската нравствена мъдрост трябва винаги да е ехо от Божия глас, Единствената безопасна светлина за нашия път е светлината, произлизаща от Христа. Светлината на света.
Особено важно е младите хора да научат на чий съвет да се доверят.
Бидейки на света за такова късо време, те нямат много опит и трябва да гледат към другите за съвет, и независимо дали го знаят или не, те ежедневно възприемат възгледите на другите и ги правят свои собствени. Тези, които най-шумно се хвалят с тяхната независимост, са приели от някого идеята, че независимостта е добродетел и самият им стремеж да бъдат индивидуалисти е резултат от влиянието на други. Те са това, което са, поради съвета, който са последвали.
Правилото да слушаме само тези, които са послушали Бога най-напред, ще ни спаси от много примки. Всички предмети в религията следва да се пробват чрез това. В този период на необикновена религиозна активност трябва да останем спокойни и търпеливи. Преди да последваме който и да е човек, следва да погледнем на помазанието на челото му. Нямаме духовното задължение да помагаме на когото и да е в каквато и да е дейност, ако той не носи върху себе си белега на кръста. Никакъв повик към нашата симпатия, никакви тъжни истории, никакви ужасяващи картини не бива да правят да влагаме парите и времето си в начинания, които се движат от личности, твърде заети, за да слушат Бога.
Бог има и сега Своите избрани мъже, и те без изключение са добри слушатели. Те могат да слушат, когато говори Господ. И ние можем да слушаме безопасно такива хора, но не и други.
 
 
 
ТРЯБВА ДА СЛУШАМЕ ДОСТОЙНО
От повечето хора се приема безгрижно, че когато проповедникът произнася някое послание на истината и словата му стигнат ушите на слушателите, се осъществява действително един акт на слушане от тяхна страна. Приема се, че биват научени, защото са слушали Словото Божие. Но това не е задължително.
Ако искаме да бъдем наистина научени, трябва да бъдем достойни за слушане или по-точно следва да слушаме по достоен начин. При слушането на проповед, четенето на добра книга или даже четене на самата Библия, губим много неща поради това, че,не сме достойни да слушаме тази истина. Иначе казано, не сме се сблъскали още с нравствените предпоставки, които се изискват, за да се чуе правилно истината.
Текстът: "Така ще бъде словото Ми, което излиза из устата Ми: не ще се върне при Мене празно" / Исая 55:11/ не подкрепя схващането, че Божията истина е действена където и когато се проповядва. Жалбата на старозаветните пророци беше, че викаха високо всред Израил, но думите им не бяха възприети. "Понеже аз викнах, а вие не послушахте, простирах ръката си, а никой не внимаваше, но отхвърлихте всичкия мой съвет, изобличението ми не рачихте" /Притчи 1:24,25/. Притчата на нашия Господ за сеяча и семето е друго доказателство, че може да се слуша без полза. Павел се отстрани от евреите чрез цитата: "Слухом ще чуете и няма да разумеете и с очи ще гледате и няма да видите" /Деян. 28:26/ и започна своето служение между езичниците.
Преди да има истинско, вътрешно разбиране на божествената истина, следва да съществува морална подготовка. Нашият Господ го изявява в много откъси на Евангелието. "В онова време отговори Исус и рече: Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, че си утаил това от мъдрите и разумните и открил Си го на младенците. Ей, Отче, защото така бе угодно пред Тебе" /Мат. 11:25,26/. Евангелието на Йоана е пълно с поучението, че следва да има духовна подготовка вътре в душата преди истинското разбиране на Божията истина. Това е отразено в Йоан 7:17. "Ако иска някой да върши Неговата воля, позна ще за поучението дали е от Бога". А Павел говори недвусмислено: "Естественият обаче човек не побира това, което е от Духа Божий, защото за него е безумие и не може да се разумее, понеже то духовно се изпитва" /I Кор. 2:14/.
Когато относно един проповедник средната църква фактически се пита: "Този човек достоен ли е да ни говори", считам, че подобен въпрос е валиден, но има друг, повече съобразен с обстоятелствата; той е: "Достойни ли сме да слушаме този човек?" Поведение на смирение от страна на слушателите ще им осигури повече светлина от какъвто и да е светилник, когото Господу е угодно да им изпрати.
Когато мъж или жена станат достойни да слушат, Бог им говори чрез много недостойни посредници. Петър например дойде до покаяние чрез кукуригането на петел. Разбира се, петелът нямаше представа за ролята, която играеше, но Петровият Господ беше наредил за него така нещата, че кукуригането на петела разби сърцето на Неговия отстъпил апостол и му даде поток от покаяни сълзи. Августин дойде до покаяние, виждайки един свой приятел да бъде убит от гръмотевица. Николас Херман беше обърнат посредством виждането на дърво, оголено от листата си през зимата. Спърджън повярва след като чу един смирен методистки библейски учител да увещава едно събрание. Муди беше доведен до ясно помазание с Духа чрез свидетелството на една простосърдечна възрастна жена, която познаваше.
Всички тези примери ни учат на едно и също нещо. Бог желае да говори на сърцата на онези, които се подготвят да слушат и обратно, тези, които не се подготвят, няма да чуят нищо, дори ако Божието Слово попада в ушите им всяка неделя.
Добрите слушатели са толкова важни, колкото добрите проповедници. Нуждаем се и от двете.
 
 
 
ТОЗИ УТИЛИТАРЕН /ПОЛЕЗЕН - б.пр./ ХРИСТОС
Нашият Господ ни предупреди, че ще дойдат лъжехристи. Най-често мислим за тях като идващи отвън, но трябва да си припомним, че те могат да изникнат вътре в светилището.
Следва да бъдем изключително внимателни дали Христос, Когото изповядваме, че следваме, е наистина Христос Божий. Винаги има опасност да следваме Христос, който не е истинският, но някой, сътворен от нашето въображение и направен по наш образ.
Изповядвам чувство на смущение относно това, когато наблюдавам съмнителните неща, които се казва, че Христос прави за хората през наши дни. Той често е препоръчван като чудесно любезен, но не твърде много правещ различия Велик Брат, Който се радва да ни помогне да свържем нашите два края и който по-нататък ни прави услугата да се въздържа да задава каквито и да са неудобни въпроси относно нравствените и духовни стойности на тези краища.
В нашия стремеж да доведем хората да "приемат Христа", често сме изкушени да представим за приемане един Христос, който едва ли е нещо повече от карикатура на "Святото онова", Което беше заченато от Святия Дух, родено от девицата Мария, разпнато бе и възкръсна на третия ден, за да заеме мястото си отдясно на Величието в небесата.
През последните години например Христос беше популяризиран от така наречени евангелски християни като някой, който - ако бъде помолен по подходящ начин - ще помогне на благочестивия боксьор да нокаутира друг боксьор. Христос, казва се също така, помага на хокеиста да направи точния завой при своето обръщане. В друг случай Той помага на атлетично настроения свещеник да спечели високия скок и някой друг не само да пристигне пръв при състезанието по ориентиране, но да постави нов рекорд. За Него се казва, че е помогнал на молещ се бизнесмен да отстрани един конкурент в сделка, да подбие съперник и да осигури желаната спогодба за неудоволствие на някого друг, който се е стремял да я придобие. Той /даже се счита/, че дава подкрепа на молеща се киноактриса, която играе такава развратна роля, че може да направи да се изчерви някоя професионална проститутка.
Така нашият Господ става Христос на ползата, нещо като лампата на Аладин, за да прави малки чудеса заради всекиго, който Го помоли да изпълни просбата му.
Явно никой не се спира, за да помисли, че ако Христос пристъпи на подиума и използува божествената Си сила за да помогне на единия боксьор да победи другия, той ще постави този боксьор в най-неизгодно положение и ще престъпи всяко здраво понятие за честност. Ако Той подпомага единия бизнесмен, за да погуби другия, Той би практикувал пристрастие и би разкрил характер, съвсем не приличащ на библейския образ на истинския Христос. Освен това бихме имали гротескното положение Господ на славата да идва на помощ на необърнатия Адам - според Адамовите изисквания.
Всичко това е твърдо ужасно, за да се разглежда дори и аз се надявам, че привържениците на този модерен, ползващ ни Христос не виждат последиците от своята просташка доктрина. Но може би те виждат и независимо от това са готови да поднасят този "полезен" Христос като Спасителят на човечеството. Ако това е така, те повече не вярват в божествеността, нито в господството на Христа във всеки точен смисъл на тези думи. Техният Христос, е Христос на плътското удобство не много отдалечен от езическите богове.
Цялото намерение на Бога при изкуплението е да ни направи святи и да ни възстанови по Божий образ. За да извърши това, Той ни освобождава от светски амбиции и ни отстранява от евтините и недостойни придобивки, където хората от света полагат сърцата си. Един свят човек не би и сънувал да иска от Бога да му помогне да победи противник или да тържествува над един съперник. Той не би пожелал да успее, ако друг претърпи поражение. Никой човек, у когото обитава Духът, не би дошъл до това да моли Господа да му помогне да нокаутира друг мъж за гнусна печалба или аплодисментите на вулгарните зрители.
Исус Навин, водещ битките на Господа, Давид, избавящ Божия Израил от филистимците, Уошингтън, търсещ Божията помощ срещу неприятеля, който би поробил младата Америка - това е високо ниво на нравствените и духовни принципи и съответства с Божиите намерения в човешката история. Но да се учи, че Христос би употребил Своята свята мощ, за да подпомогне светските ни интереси, е да причиним неправда на Бога и да нараним собствените си души.
Ние, съвременните евангелски християни, трябва да научим истината за суверенитета на Бога и господството на Христа. Бог няма да любезничи с Адам. Христос няма да бъде използуван от себичното Адамово домочадие. По-добре е бързо да научим тези неща, ако поколението на младите християни следва да бъде пощадено от най-тежката трагедия да следва един Христос, който е просто Христос на удобството, а не истинният Господ на славата.
 
 
 
ПРИЕМАЙКИ УВЕЩАНИЕ
Един странен малък откъс от книгата на Еклисиаст говори за "цар стар и безумен, който не приема вече съвет" /Екл. 4:13/.
Не е трудно да се разбере защо един стар цар, който при това е безумен, ще се чувствува, че е над увещанието /съвета/. След като години е давал нареждания, той лесно могъл да си създаде една себеуповаваща психология, която просто не е в състояние да поддържа схващането, че следва да приема съвет от другите. Неговата дума за дълго време е била закон и за него "правото" е станало синоним на волята му, а "криво" означава всичко, което върви против неговите желания. Скоро идеята че би имало някой достатъчно мъдър и достатъчно добър, за да го поправя, не е могла-да влезе в главата му. Той следва да е бил безумен цар, за да се остави да бъде уловен в този вид, паяжина и стар цар, за да даде на паяжината време да стане толкова здрава, че да не може да я разкъса и да има време така да свикне с нея, че повече да не забелязва съществуванието и.
Независимо от нравствения процес, чрез който той е дошъл до закоравеното си състояние, камбаната вече е позвънила за него. Във всяка частност той е загубен човек. Неговото съсухрено старо тяло все още се крепи, за да представлява един вид подвижна гробница, приютяваща вече мъртва душа. Надеждата си е отишла от дълго време. Бог го е оставил на неговото фатално самомнение. А скоро той ще умре и физически и ще умре като безумец.
Сърдечно състояние, което отхвърляше увещанието, беше характерно за Израил през различните периоди на неговата история и тези периоди неизменно се последваха от осъждение. Когато Христос дойде при юдеите, той ги намери препълнени с това нахално самомнение, което не приемаше укор. "Семе Аврамово сме" /Йоан 8:33/, казаха те студено, когато им говореше за греховете и за нуждата от спасение. Простият народ Го слушаше и се покайваше, но юдейските свещеници бяха управлявали твърде дълго множествата, за да са готови да предадат своята привелигирована позиция. Подобно на стария цар, те бяха привикнали да бъдат прави през всичкото време. Да ги укориш означаваше да ги оскърбиш. Те бяха над всеки укор.
Църкви и християнски организации показаха тенденция да изпадат в същата погрешка, която разруши Израил:неспособност да се приеме увещание. След време на растеж и успешна работа идва смъртоносната психология на самовъзвеличаването. Самият успех става причина за по-късното поражение. Водачите стигат до това, да се смятат за Божии избраници. Те са специален обект на Божието благоволение; техният успех е достатъчно доказателство, че това е така. Следователно те трябва да са прави и всеки, който се опита да им поиска сметка, е незабавно вписан като някой, нямащ право да се бърка и който трябва да се срамува да укорява по-добрите от себе си.
Ако някой счита, че ние просто си играем на думи, нека се приближи напосоки до който и да е религиозен водач и да му привлече вниманието към слабостите и греховете в неговата организация. Такъв трябва да бъде сигурен, че ще получи бърз отпор и ако се осмели да постоянствува, ще бъде засипан с рапорти и статистики, за да се докаже, че е изцяло неправ и напълно незапознат с нещата. "Семе Аврамово сме" - ще бъде центърът на тежестта при защитата. А кой ще се осмели да намери грешка у Аврамовото семе?
Тези, които вече са навлезли в състоянието, когато повече не могат да приемат увещание, едва ли ще се ползуват от това предупреждение. След като човек тръгне над пропастта, не можете да направите много за него; но трябва да поставите ориентири по пътя, за да попречите на следващият пътешественик да тръгне над нея. Ето някои от тях:
1. Не защитавайте вашата църква или организация от критика. Ако критиката е лъжлива, няма да причини вреда. Ако е вярна, трябва да я изслушате и да направите нещо по това.
2. Не се занимавайте с това, което сте извършили, но с това, което бихте извършили, ако бяхте последвали изцяло нашия Господ. По-добре да кажем /и да чувствуваме/: "Ние сме слуги недостойни, защото направихме това, което бяхме длъжни да направим" /Лука 17:10/.
3. Когато сте укорявани, не обръщайте внимание на източника. Не питайте дали приятел или враг ви порицава. Един неприятел често има по-голяма стойност от приятеля, защото не е повлиян от симпатия.
4. Дръжте сърцето си открито за поправлението на Господа и бъдете готови да приемете наказанията Му, без значение кой държи камшика. Всички велики светии знаеха да приемат боя на драго сърце - и това беше една от причините те да бъдат велики светии.
 
 
 
ВЕЛИКИЯТ БОГ "РАЗВЛЕЧЕНИЕ"
Един немски философ каза преди много години нещо относно това, че колкото повече един човек има съкровища в собственото си сърце, толкова по-малко ще изисква от обкръжението си; крайната нужда от подкрепа отвън е доказателство за поражението на вътрешния човек.
Ако това е вярно /а аз вярвам, че е/, тогава сегашната прекомерна привързаност към всяка форма на развлечение е доказателство, че вътрешният живот на съвременния човек е много недостатъчен. Средният човек няма сърцевината на нравствената сигурност, извор в собствените си гърди, няма вътрешната сила, която да го постави над необходимостта от повтарящи се психологически насърчения, които да му дадат смелостта да продължи да живее. Той е станал световен паразит, приемащ своя живот от обкръжението си, неспособен да живее един ден извън стимулацията, която обществото му предлага.
Шлаермахер счита, че чувството на зависимост се намира в корена на всяко религиозно поклонение и че колкото и високо да се издигне духовният живот, той винаги трябва да започва с дълбоко усещане за велика нужда, която само Бог може да удовлетвори. Ако това усещане за нужда и чувството за зависимост са коренът на истинната религия, не е трудно да се види защо великият бог "Развлечение" е толкова горещо обожаван от мнозина. Защото милиони са, които не могат да живеят без развлечение; да се живее без това за тях е просто невъзможно; те очакват нетърпеливо благословеното облекчение, предлагано от професионалисти и други форми на психологически наркотици, както наркоманът гледа на дневната си инжекция хероин. Без тях те не биха събрали кураж да се сблъскат с действителността.
Никой с обикновено човешко чувство не би възразил срещу простите житейски удоволствия, нито срещу такива безвредни видове развлечения, които отпускат нервите и освежават съзнанието, измъчено от ежедневието.Тези удоволствия, ако се ползуват умерено, могат да бъдат нещо благословено. Това обаче е едно нещо. Всепоглъщащата отдаденост на развлечението като главна активност, за и чрез която човек живее, е категорично съвсем друго.
Злоупотребата с нещо безобидно е същинаната на греха. Израстването на фазата на развлечение в човешкия живот до такива фантастични размери е знамение, заплаха за душата на модерния човек. То се съгражда в бизнес за много милиони долари, с по-голямо влияние над човешките умове и характери, отколкото кое да е друго възпитателно влияние. А ужасяващото е, че силата му е почти изключително зло, разяждащо вътрешния живот, изблъскващо великите и вечни мисли, които биха пълнили човешката душа, ако тя беше достойна да ги притежава.И всичко това се е превърнало в истинска религия, която държи своите верни със странно обаяние - и при това религия, срещу която сега е опасно да се говори.
За столетия църквата стоеше единомислено срещу всяка форма на светско развлечение, разбирайки какво е то - средство да се губи времето, убежище за смущаващия глас на съвестта, схема за отвличане на вниманието от нравствената отговорност. За всичко това с развлечението се злоупотребява от синовете на този свят. Но отскоро църквата се умори от противенето и изостави борбата. Тя реши, че ако не може да победи великия бог Развлечение, би могла да му сътрудничи и да използува, доколкото може, неговите сили. Днес ние имаме изненадващия спектакъл милиони долари да се изсипват в безчестната задача да се снабдят със земни развлечения така наречените синове на небето. Религиозното развлечение на много места бързо измества сериозните Божии неща.През последните дни много църкви станаха жалки театри, където петостепенни продуценти продават на дребно своите просташки стоки с пълното одобрение на евангелските водачи, които дори могат да цитират някой свещен текст в защита на своето беззаконие.И почти никой не се осмелява да вдигне глас срещу това.
Великият бог Развлечение забавлява своите верни, предимно разказвайки им приказки. Любовта към приказките, характерна за детството здраво е обхванала съзнанието на закъснелите в развитието си светии на нашето време - дотолкова, че не малко личности успяват да си създават удобен живот, плетейки измислици и поднасяйки ги в разнообразни маскировки на хората от църквите. Това, което е естествено и прекрасно у едно дете, може да бъде шокиращо, ако присъствува в зрелостта и още повече, когато се появи в светилището и се опитва да мине за истинска религия
Не е ли нещо странно и чудно, че със сянката на атомното унищожение, простираща се над света и с приближаването на идването на Христа, изповядалите последователи на Господа се отдават на религиозни развлечения? В часове, когато зрелите светии са така отчаяно нужни, голяма част от вярващите се връща към духовното детство и вика за религиозни играчки?
"Спомни си, о, Господи, какво ни сполетя: виж и изяви нашия укор. Короната падна от главите ни: горко ни, защото съгрешихме! Защото сърцето ни е немощно, защото очите ни мъждеят. Амин, амин."
 
 
 
НАУЧЕН ОТ БИБЛИЯТА ИЛИ ОТ ДУХА?
Внушението, че има разлика между научени от Библията и научени от Духа вероятно ще шокира някои читатели. Независимо от всичко, това е така.
Съвсем възможно е да бъдеш поучен в основните начала на вярата и все пак да нямаш реално разбиране за цялата работа. Възможно е също да станеш експерт в библейската доктрина и да нямаш духовно осветляване с резултат,над съзнанието ти да има покривало, пречещо ти да схване истината в духовната й същина.
Много от нас са виждали църкви, които обучават библейски своите деца от най-крехките им години,дават им дълги инструкции по катехизис, поучават ги по-нататък в пастирски класове и все пак никога не произвеждат у тях живо християнство, нито зряло благочестие. Техните членове не дават свидетелство, че са преминали от смърт в живот. Никой от белезите на спасението, толкова ясно представени в Писанията, не се намира у тях. Техният религиозен живот е правилен и разумно нравствен, но изцяло механичен и без излъчване. Те носят своята вяра, както личностите в траур носят черни ленти, за да покажат любовта и почитта си към умрелия.
Такива личности не могат да бъдат отхвърлени като лицемери. Много от тях са патетично сериозни относно всичко. Те просто са слепи. Поради липсата на жизнения Дух, те са принудени да се задоволят с външната обвивка на вярата, докато през всичкото време вътрешността на сърцата им гладува за духовна реалност и те не знаят какво не е в ред у тях.
Разликата между богословската религия и религията на Духа е добре представена от свети Томас в една нежна малка молитва към неговия Господ: "Чадата на Израил в миналите времена рекоха на Моисея: "Ти говори с нас и ние ще слушаме; и нека не говори с нас Бог, за да не умрем.Не така, Господи, не така, умолявам Те; но по-скоро като пророк Самуил - прося смирено и искрено: "Говори, Господи, защото слугата Ти слуша." Нека не Моисей ми говори, нито кой да е от пророците, но Ти говори, Господи Боже - Вдъхновителят и Осветляващият всички пророци, защото само Ти без тях можеш да ме поучиш съвършено, но те без Тебе не могат да сторят нищо. Те наистина могат да произнасят думи, но не могат да дадат Духа. Те могат да говорят прекрасно, но ако Ти мълчиш, не могат да възпламенят сърцето. Те поучават буквата, но Ти отваряш ума; те изявяват тайни, но Ти отключваш смисъла на запечатаните неща... Те работят само отвън, но Ти обучаваш и просветляваш сърцето... Те викат високо слова, но Ти предаваш разбиране на слушането."
Трудно може това да се изрази по-добре. Същото нещо беше казано от мнозина други, но най-познатото изречение е: "За да бъдат разбрани Писанията, трябва да се четат със същия Дух, Който първоначално ги вдъхнови." Никой не го оспорва, но дори такова твърдение не се разбира от онези, които го слушат, ако Святият Дух не възпламени сърцата.
Обвинението, нерядко отправяно срещу нас от либералите, че сме "библиомани", вероятно не е право в същия смисъл, какъвто влагат нашите противници; но кротостта и самоанализът ще ни принудят да признаем, че в техните обвинения често има твърде много истина. Между религиозните личности с недвусмислено правоверие понякога се намира тъпа зависимост от буквата на текста без ни най-малко разбиране на нейния дух. Че истината по своята същност е духовна, трябва постоянно да стои пред очите ни, ако искаме въобще да я познаем. Самият Исус Христос е Истината и Той не може да бъде облечен просто в думи, дори когато, както вярваме пламенно, самият Той е вдъхновил думите. Това, което е духовно, не може да се изрази с мастило или да се ограничи с машинописен текст и хартия. Най-доброто, което една книга може да направи, е да ни даде буквата на истината. Ако някога получаваме повече от това, то ще е от Святия Дух, Който ни го дава.
Великата сегашна нужда между личностите, които са духовно гладни, е двупосочна. Първо - да се познават Писанията, извън които никаква спасителна истина няма благоволението на нашия Господ; втората - да бъдем просветлени от Духа, извън Когото Писанията не могат да бъдат разбрани.
 
 
 
СТРАХЪТ ОТ ГОСПОДА
Истина, категорично поучавана от Писанията и удостоверена с лична опитност от безчислен брой святи мъже и жени през вековете, може да бъде така изразена в религиозна аксиома: Никой не може да познае истинската Божия благодат, без преди това да е познал страха от Господа.
Първото съобщение за Божието изкупително намерение спрямо човечеството беше направено на мъж и жена, криещи се в смъртен страх от присъствието на Господа. Божият закон беше даден на човек, треперещ от ужас всред огън и дим и тръпнещ от гласа на гърма и звука на божествената тръба. Когато се отвърза езикът на Захария чрез тайнственото въздействие на Бога, "нападна страх, на всичките им съседи" /Лука 1:65/. Дори прочутото прогласяване "на земята мир, в човеците благоволение" /Лука 2:14/, беше дадено на овчарите, които се бяха уплашили "със страх голям" /Лука 2:9/, поради победоносното присъствие на небесното войнство.
Трябва само да четем Писанията с отворени очи и можем да видим тази истина, минаваща като здрава нишка от Битие до Откровение. Присъствието на божественото винаги влага страх в сърцата на грешните човеци. Винаги във всяка проява на Бога има нещо, което поразява свидетелите, което плаши и разтърсва, което всява ужас, по-различен от естествения. Този ужас няма връзка с простия страх от телесно увреждане. Това е някакво страшно смайване, усещано дълбоко вътре в центъра и сърцевината на природата, много по-навътре, отколкото когато е нормален резултат на инстинкта за самосъхранение.
Не вярвам, че от религиозната дейност може да се получи нещо добро, ако тя не се корени в това свойство на ужас у творението. Животното у нас е твърде силно и много самоуверено. Докато то не бъде поразено, Бог няма да се яви на очите на нашата вяра. Докато не сме уловени от безименния ужас, който идва, когато едно несвято творение внезапно се сблъска с Оня, Който е най-свят от всичко, няма навярно да бъдем твърде докоснати от поучението за любовта и благодатта, както се изявява в новозаветното благовестие. Божията любов не досяга въобще плътското сърце, или ако го прави, знанието, че Бог ни люби, може, наопаки, да ни утвърди в нашата себеправедност.
Усилията на либералните и междинни модернисти да придумват хората за Бога, представяйки им меката страна на религията, е неизказано зло, защото не се разбира истинската причина на отчуждението ни от Бога. Докато човек не е имал изпитания в собственото си сърце, той вероятно няма да дойде в мир с Бога. Каин и Авел бяха два върховни примера на тази истина. Каин донесе принос на Един, за Когото мислеше, че ще му се зарадва. Авел принесе жертва на Един, за Когото знаеше, че не би го приел такъв, какъвто е. Тръпнещото му сърце му казваше да намери място, където да се скрие. Сърцето на Каин не тръпнеше. Той беше доволен от себе си, така че не търсеше убежище. Страхът от Бога би послужил за добро на Каин в този критичен момент, защото би променил целия характер на приноса му, целия ход на живота му за добро.
Колкото и неизбежен да е ужасът от Господа, трябва винаги да имаме предвид, че той не може да се внуши чрез заплахи в името на Господа. Адът и съдът са реалности и трябва да се проповядват в техния библейски контекст, толкова нашироко, колкото самата Библия ги поучава - нито повече, нито по-малко; но те не могат да произведат това тайнствено нещо, което наричаме страхът от Господа. Този страх е нещо свръхестествено, нямащо връзка със заплахи или наказание. Той има у себе си едно тайнствено свойство, без много умствено съдържание; той е по-скоро усещане, а не идея; той е дълбоката реакция на едно паднало творение в присъствието на Святото Същество, което вкамененото от ужас сърце знае, че е Бог. Само Святият Дух може да внуши, това чувство в човешките гърди. Всяко усилие от наша страна да го внушим в повече е излишно и даже нещо по-лошо.
Защото страхът от Бога е нещо свръхестествено. Той никога не може да бъде породен от повтарящи се предупреждения относно война, комунизъм или кризи. Общоприетият трик да се плашат хората, за да приемат Христа чрез посочването, на атомните бомби и управляемите ракети е нито според Писанията, нито е действено. Изстрелвайки фишеци в стадо кози, можете горе-долу да успеете да ги вкарате в кошара за овце; но никакъв естествен страх на света не може да направи от коза овца. И страхът от руско нахлуване не може да промени непокаяните хора в любещи Бога и правдата. Това просто не става така.
Откъде тогава произлиза истинния страх от Господа? От познанието на собствената ни греховност и от чувството за Божието присъствие. Исая имаше една болезнена опитност относно личната си нечистота и ужасяващото присъствие на Иеова: двете бяха повече от това, което можеше да понесе. Пред лицето Му той изкрещя изповед за собствената си греховност, която беше толкова по-нетърпима, защото очите му бяха видели Царя, Господа на небесното войнство.
Една община ще почувствува този тайнствен ужас от Бога, когато свещеникът и старейшините на църквата са изпълнени с Духа. Когато Мойсей слезе от планината със светещо лице, чадата на Израил бяха уплашени със страх, роден от това свръхестествено видение. Мойсей нямаше нужда да ги заплашва. Той просто следваше да се появи пред тях със светлината на лицето си.
 
 
 
НЯМА ВЪЗРАЖДАНЕ БЕЗ ОБНОВЛЕНИЕ
В Библията предложението за прошка от страна на Бога е обусловено от намерението за обновление от страна на човека. Не може да има духовно възраждане преди да има нравствено обновление. А щом това утвърждение изисква защита, явно е колко сме се отдалечили от истината.
В съвременното ни популярно богословие прощението зависи единствено от вярата. Самата дума обновление /реформация - б.пр./ е изгонена от синовете на Реформацията.
Често слушаме декларацията "Не проповядвам обновление, проповядвам възраждане." Разбираме, че това е изява на справедлива съпротива срещу безвкусната и небиблейска доктрина, за спасение чрез човешко усилие. Но декларацията, както е направена, съдържа реална погрешка, защото противопоставя обновление на възраждане. Фактически те никога не са били противопоставяни едно на друго в здравото библейско богословие. "Не" на обновителното и "да" на възродителното поучение неправилно ни поставя в положението "или-или". Или приемате обновлението, или приемате възраждането. Това е неточно. Фактът е, че в този случай ние нямаме това "или-или" пред себе си, но и двете. Обърнатият човек е и обновен и възроден. И ако грешникът не приема да обнови своя начин на живот, той няма да познае вътрешната опитност на възрождението. Това е жизнената истина, която се е загубила между писанията на популярното евангелско богословие.
Идеята, че Бог ще опрости един бунтовник, който не се е отказал от бунта си, е противна и на Писанията и на здравия разум. Колко ужасно е да се съзерцава една църква, пълна с личности, които са простени, но които още обичат греха и мразят пътищата на правдата, и колко по-ужасно е да си мислим за едно небе, пълно с грешници, които не са се покаяли, нито пък са променили своя начин на живот.
Това може да се илюстрира чрез една позната история. Губернаторът на един от нашите щати посетил инкогнито /без да се представи - б.пр./ щатския затвор. Той започнал разговор с един представителен млад осъден и изпитал тайното желание да го опрости. "Какво бихте направили", попитал той бегло, "ако бъдете достатъчно щастлив да получите прощение?" Осъденият, не знаейки с кого говори, изръмжал своя отговор: "Ако някога изляза от това място, първото нещо, което ще направя е да прережа гърлото на съдията, който ме изпрати тук." Губернаторът прекъснал разговора и излязъл от килията. Осъденият си останал в затвора. Да опростиш човек, който не е обновен, значи, да пуснеш убиец всред обществото. Такъв вид прощение ще бъде не само безумно, но направо безнравствено.
Обещанието за прощение и очистване в Писанията е винаги във връзка със заповедта да се покаем. Широко използуваният текст от Исая: "Ако са греховете ви като багрено, ще станат бели като сняг; ако са румени като червено, ще станат като бяла вълна" /Исая 1:18/ е органично свързано с предидущото: "Измийте се, очистете се, отмахнете злото от деянията си от очите Ми, престанете да правите зло. Научете се да струвате добро, изисквайте правосъдие, сторете право на насилвания. Съдете сирачето, защитете правото на вдовиците /Исая 1:16,17/. Какво поучава това освен радикално обновление на живота, преди да има очакване на прощението? Да раздалечиш двете думи една от друга е да извършиш насилие над Писанията и да се осъдиш на лъжливо отнасяне с Истината.
Мисля, че няма съмнение - поучението за спасение без покаяние е снижило нравствените стандарти на църквата и е произвело множество заблудени религиозни изповядали, които погрешно вярват, че са спасени, когато все още са в горчивата жлъчка и оковите на беззаконието. Да гледаш такива личности на дело да търсят по-дълбокия живот е жестоко и разочароващо зрелище. Въпреки всичко олтарите ни са пълни понякога с търсещи, които викат със Симон Магесника: "Дай ми тази сила", когато нравствената основа не е положена. Всичко това трябва да се схване като една победа за дявола - победа, която нямаше да съществува, ако безумни учители не бяха я направили възможна, проповядвайки злото богословие на възраждане без обновление.
 
 
 
ВЯРАТА Е НЕЩО СМУЩАВАЩО
"Вярата", казваха ранните лутерани, "е нещо смущаващо".
За Мартин Лутер се говори похвалното слово пред Бога, че е преоткрил библейското поучение на оправданието чрез вяра. Лутеровият наблег върху вярата като единствен начин за добиване на сърдечен мир и освобождение от греха даде нов тласък на живот за отстъпилата църква и доведе до Реформацията. До тук това е история. Това не е въпрос на мнение, но на прост факт. Всеки може да го удостовери.
Но нещо се случи с поучението за оправдание чрез вяра така, както Лутер го изложи. Какво се случи не може да бъде разкрито толкова лесно. То не е въпрос на прост факт, недвусмислено "да" или "не", явно черно или бяло. То е по-неуловимо и много трудно за разбиране; но това, което се случи, е толкова сериозно и жизнено важно, че промени, или е на път да промени, цялото евангелско виждане. Ако това продължи, християнството може да се преобърне и вместо вярата на отците, да бъде поставено нещо съвсем друго. А цялата духовна революция ще стане толкова постепенно невидимо, толкова невинно, че ще бъде трудно да се забележи. Всеки, който се противопостави, ще бъде обвинен, че се бори с вятърни мелници като дон Кихот.
Вярата на Павел и Лутер беше нещо революционизиращо. Тя обхващаше цялото съществувание на индивида и го превръщаше във всецяло друга личност. Тя се опираше на живота и го поставяше в покорство на Христа. Тя вземаше кръста си и следваше Исуса без намерение да се връща обратно. Тя казваше "сбогом" на старите приятели, както Илия, когато стъпи на огнената колесница и замина във вихъра. В себе си тя носеше нещо окончателно. Като примка тя затваряше ключалките на човешкото сърце, тя пленяваше човека и го правеше от този миг нататък щастлив любящ роб на своя Господ. Тя превръщаше земята в пустиня и показваше небето на повярвалата душа отблизо. Тя променяше пътищата на всички житейски действия и ги довеждаше в съгласие с Божията воля. Тя поставяше притежателя си на един връх на истина, от която точка на предимство той разглеждаше всичко, което се появяваше в полето му на опитност. Тя го правеше малък, Бог - велик и Христос- неизказано скъп. Всичко това и даже нещо повече става с човека, който е получил вярата, която оправдава.
Тогава дойде промяната - незабелязано, сигурно и даде ново измерение на думата "вяра". Малко по малко цялото значение на думата се отдалечи от това, което беше, към това, което е сега. Тази промяна стана толкова коварно, че почти не се вдигна глас на предупреждение. Но трагичните последствия са около нас.
Вярата сега не значи нещо повече от пасивно морално съгласие със Словото Божие и кръста Христов. За да я упражняваме, трябва само да останем на едно коляно и да кимаме с глави в съгласие с някой личен работник, възнамеряващ да спаси душата ни. Въобще ефектът е почти същият като онзи, който хората чувствуват след визита на един добър и мъдър лекар. Те се връщат от такава визита, чувствувайки се много добре и усмихвайки се малко овчедушно при мисълта колко страхове са имали относно здравето си, когато на дело не е имало нищо лошо. Те просто са се нуждаели от почивка.
Вяра като тази не смущава хората. Тя ги успокоява. Тя не изкълчва бедрото им, така че да куцат; тя по-скоро ги обучава в упражнения за дълбоко дишане и им подобрява стойката. Лицето на тяхното "аз" е измито и самоувереността им е избавена от обезсърчение. Това те печелят, но не получават ново име като Яков, нито преминават във вечната светлина. "Когато премина през Фануил, слънцето го огря." Това беше Яков - по-точно това беше Израил, защото слънцето не огряваше много Яков. То се срамуваше. Но то обичаше да почива над главата на човека, когото Бог промени.
Това поколение християни трябва отново да чуе поучението за смущаващия характер на вярата. На хората следва да се каже, че християнската религия не е нещо, с което да си играят. Вярата в Христа желае да управлява или да няма нищо общо с човека. Тя не се поддава на опити. Силата й не може да достигне човек, който тайно задържа открит път за бягство, в случай, че нещата станат твърде сурови за него. Единственият човек, който може да бъде сигурен, че има истинска библейска вяра е онзи, който се е поставил в положение да не може да се върне обратно. Неговата вяра се осъществява чрез вечна и невъзвратима задълженост и колкото и силно да бъде изкушен, той винаги отговаря: "Господи, при Кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот."
 
 
 
ИСТИННАТА ВЯРА НОСИ ОТГОВОРНОСТ
За мнозина християни Христос с малко повече от идея или в най-добрия случай - идеал; Той не е факт. Много изповядали вярващи говорят като че ли Той е реален и действуват като че ли не е. А винаги действителното положение се разкрива от начина, по който действуваме, а не от начина, по който говорим.
Можем да удостоверим вярата си чрез отговорността си към нея и по никакъв друг начин. Никое вярване, което не управлява този, който го поддържа, не е истинно вярване; то е само фалшиво вярване. И сигурно мнозина от нас ще бъдат дълбоко стреснати, ако внезапно застанем лице с лице с нашите вярвания и бъдем принудени да ги изпитаме в огньовете на практическия живот.
Много от нас, християните, сме станали изключително изкусни, подреждайки живота си така, че да се съгласим с истината на християнството, без да бъдем смутени от неговите частности. Разполагаме нещата така, че можем да минем достатъчно добре без божествена подкрепа, като същевременно я търсим видимо. Хвалим се с Господа, но внимаваме да не зависим от Него. "Сърцето е измамливо и страшно болно; кой може да го познае?" /Ерем. 17:9/.
Лъжливата вяра винаги приготвя път, които да й служи, ако Бог не го стори. Истинската вяра позволява да бъде отстранена от всеки допълнителен път на изкуствени заместители. За истинската вяра има само Бог или въобще нищо. И след като Адам за първи път застана на земята, Бог не е измамил нито един мъж или жена, които му уповават.
Човекът на фалшивата вяра ще се бори за буквалното си верую, но направо отказва да се затрудни, ако бъдещето му зависи от истинността на това верую. Той винаги се снабдява с допълнителни изходни пътища така, както би имал някакъв път, ако покривът се събори.
Това, от което се нуждаем много в наши дни, са християни, готови да уповават на Бога толкова пълно, колкото в последния ден. За всекиго от нас сигурно ще дойде денят, когато няма да имаме нищо, освен Бог. Здраве, богатство, приятели и убежища ще бъдат унищожени и ще имаме само Бог. За човека с лъжлива вяра това ще е ужасяваща мисъл, но за истинната вяра то е една от най-утешителните мисли, които сърцето може да пази.
Би било трагедия наистина да дойдем до това, че да нямаме другиго, освен Бог и да открием, че фактически не сме уповавали на Бога в дните на земното ни пребиваване. По-добре е сега да поканим Бога да премахне всяко фалшиво упование, да освободи сърцата ни от всички тайни убежища и да ни изведе на открито, където можем да разберем за себе си дали наистина Му уповаваме. Това е сурово лечение за нашите скърби, но е сигурно. По-меки лечения са много слаби за целта. А времето ни изтича.
 
 
 
ГОЛЯМОТО НЕСЪОТВЕТСТВИЕ
Зло, което видях под слънцето и което по своето въздействие върху християнската религия може да бъде по-унищожително от комунизма, римокатоличеството или либерализма, събрани заедно, е очевидното несъответствие между богословие и практика всред изповядалите християни.
Пропастта между теорията и практиката в църквите е толкова голяма, че изследващият двете неща чужденец едва ли може да си представи, че между тях има каквато и да е връзка. Умният наблюдател на нашия човешки живот, който слуша проповедта в неделя сутринта и по-късно наблюдава държанието на тези, които са я чули, в неделя следобяд би заключил, че е видял две различни и противоположни религии.
Например една църковна конференция може да слуша и аплодира най-духовното послание и след двадесет минути да възприеме най-плътското държание, като че ли хората не са чули вълнуващия морален призив преди няколко мига. Обикновено християните плачат и се молят над някаква прекрасна истина, само за да се оттеглят от същата истина, когато се дойде до трудната задача да я претворят в дело. Средната църква просто не се осмелява да сравнява своите практики с библейските изисквания. Тя търпи неща, които са диаметрално противоположни на волята Божия и ако работите стигнат до водачите, те биха защитавали своите небиблейски практики с такова гладко красноречие, което е равно на буквалистичното извъртане на римските моралисти.
Това може да се обясни само като се има предвид, липсата на цялостност у религиозната личност. Изглежда, не съществува жизнена връзка между чувствените и волевите отдели на живота. Умът може да одобри и чувствата да се възрадват, докато волята влачи краката си и отказва да върви. А понеже Христос отправя повика Си пряко към волята, не сме ли оправдани да се чудим дали тези разделени души имат истинско упование в Господа? Обновени ли са те вътрешно?
Изглежда, че твърде много християни искат да вкусят от вълнението да се чувствуват прави, но не са съгласни да устоят на неудобствата да бъдат такива. Така разделението между теория и практика става на дело постоянно, докато на думи единството се декларира да е вечно. Истината седи изоставена и жали, докато изповядалите я последователи се връщат от къса визита, но тя ги вижда да си отиват отново, когато дойде времето за заплащане. Те изявяват велика и неумираща любов към нея, но тази любов не трябва да им струва нищо.
Това ли е състоянието, което има предвид нашият Господ, когато казва: "Имаш име, че си жив, а мъртъв си"/0ткр. .3:1/? Какво е въздействието върху наблюдаващите, които живеят ден след ден между изповядали християни, обикновено отхвърлящи заповедите на Христа и живеещи според личните си понятия за християнство. Няма ли да заключат, че всичко това е фалшиво? Няма ли по необходимост да повярват, че вярата в Христа е нереално и въображаемо нещо, което са напълно в правото си да отхвърлят?
Сигурно е, че нехристиянинът не бива да бъде упрекван, ако се отвърне с отвръщение от поканата на Евангелието, след като е бил изложен за известно време на непостоянството на тези от своите познати, които изповядват, чо следват Христа. Смъртоносният ефект на привидността върху човешкия ум с неописуем.
В този велик и ужасен ден, когато делата на човеците ще бъдат разкрити от проникващите очи на Съдията на цялата земя, какво ще отговорим, когато сме изпълнени с недостойнство и морална измама? И на кого ще принадлежи укорът за милионите погинали хора, които, докато живееха на земята, бяха отвратени и възмутени от религиозния карнавал, познат като християнство?
 
 
 
ЗАДОВОЛСТВОТО - НАШИЯТ ПРОТИВНИК
Една от големите компании за мляко, прави капитал от факта, че всички нейни крави са задоволени от своя дял в живота. Умните им реклами направиха понятието "доволни крави" познато на всекиго. Но това, което е добродетел у една крава, може да е порок у един човек. А задоволството, когато се отнася до духовни неща, сигурно е порок.
Павел изповяда, че се е научил да бъде доволен от такива земни блага, каквито може да има. Това нещо е различно от задоволството относно постигането на духовни неща. За тях той специално изяви, че не е доволен: "Аз не мисля за себе си, че съм постигнал; но едно правя -задното забравям, към предното се простирам и тичам към целта за наградата в горното от Бога призвание в Христа Исуса /Фил. 3:13,14/. Доволство от земните блага е белег на светията; доволство от нашето духовно състояние е белег за вътрешна слепота.
Един от най-големите противници на християнина е религиозното самодоволство. Човекът, вярващ, че е пристигнал, няма да отиде по-далече; от негово гледаще би било безумие да го прави. Примката е в това да вярваме, че сме стигнали, когато не сме. Сегашният обичай да цитираме един текст, за да докажем, че сме стигнали, може да бъде опасен, ако на дело ние нямаме вътрешна опитност по текста. Неопитаната истина не е по-добра от погрешната и може да бъде в еднаква мярка опасна. Писарите, които седнаха на Моисеевото място, не бяха жертва на грешки;
те бяха жертва на неуспеха си да опитат истината, която поучаваха.
Религиозното самодоволство се среща навред всред християните в наши дни и присъствието му е знамение и пророчество. Защото всеки християнин в края на краищата ще стане това, което го направят желанията му. Ние сме общата сума от стремежите си. Всички велики светии имаха жадуващи сърца. "Жадна е душата ми за Бога, за Бога живаго; кога ще дойда и ще се явя пред Бога?" /Пс. 42:2/. Тяхното желание за Бога ги поглъщаше, то ги тласкаше нагоре и напред - натам, където по-малко пламенните християни поглеждат с копнеещи очи и нямат надежда да достигнат.
Правоверното християнство падна до сегашното си ниско равнище поради липса на духовно желание. Между мнозината, които изповядват християнската вяра едва ли един на хиляда разкрива страстна жажда за Бога. Практиката на мнозина от нашите духовни съветници е да използуват Писанията, за да обезсърчат малките стремежи, които могат да се открият тук и там между нас. Страхуваме се от крайности и се отдръпваме от твърде много пламенност в религията, като че ли не е възможно да има твърде много любов или вяра, или святост.
Понякога сърцето ни е вьзрадвано от откритието на някой ненаситен светия, който е готов да пожертвува всичко за чистата радост да опита Бога в растяща близост. На такъв поднасяме тези думи на увещание: "Продължавай да се молиш, да воюваш, да пееш. Не подминавай нищо, което Бог може отсега нататък да направи за тебе. Благодари на Бога за всичко досега, но не спирай до тук. Стреми се към дълбоките Божии неща. Настоявай да вкусиш по-великите тайни на изкуплението. Дръж краката си на земята, но нека сърцето ти се носи толкова високо, колкото иска. Отказвай да бъдеш среден или да те плени студът на духовното ти обкръжение. Ако "следваш" така, небето сигурно ще се отвори за теб и ти, заедно с Езекиил, ще видиш видения за Бога.
Ако не направиш тези неща, най-после /и без да го съзнаваш/ ще достигнеш скелета на правоверието и ще бъдеш осъден да преживяваш дните си в духовно състояние, което може най-добре да бъде описано като краят и същината на всяка посредственост. Бог да ни запази от такова състояние. Амин.
 
 
 
ХРИСТОС Е ОБРАЗЕЦЪТ
Религията вярно признава "течното състояние" на човешката природа. Тя приема, че човешкият характер "тече" и може да бъде отправян в предизбрани канали, водещи до желания край.
Ако човешката природа беше неподвижна /статична - б.пр./, религията веднага щеше да загуби по-голямата част от своето значение. Защото това, което повярвалите личности желаят най-много, е да бъдат променени, да бъдат превърнати от това, което са, в това, което желаят да бъдат.
Християнската вяра приема за доказано, че хората трябва и могат да бъдат променени и промяната с толкова цялостна, че стига до нравствено обръщение. Посланието на Христа досяга един човек с намерението да го промени, да го формова наново по друг образ и да направи от него нещо съвсем различно от това, което е бил преди. "Но преобразувайте се с обновението на ума си" /Римл. 12:2/ е наставлението, дадено на повярвалия човек от апостола.
Сега, след като се видя, че хората могат да бъдат променени и Божията сила в Евангелието,може да ги промени, важният въпрос е, разбира се, в какъв образ следва да бъдат променени те? Кой или какво трябва да бъде модел за тях?
На този въпрос се дават много отговори. .Уж християнската религиозна философия, толкова популярна днес, отговаря, че някъде в човешката природа имало "норма", от която сме се отклонили в по-голяма или по-малка степен и в която следва да бъдем възстановени. Така религията е въвлечена да помага във възстановяването. Тя действува, "изправяйки" търсещата душа, най-напред по отношение на нея самата, а после и относно обществото. Всичко зависи от това дело на "изправяне". Човешката природа - така гласи теорията - е в основата си права и добра, но е излязла извън релсите от световните сътресения, всред които е принудена да живее. Тя е била извратена от обкръжението, от лошото поучение и от различни вредни въздействия, започващи от времето на раждането й или по-рано.
Цялото зло на такъв тип религиозно мислене е възстановяването на човека по негов образ. Всичко, от което се нуждае, е да бъде отново направен по свое подобие, да стане "истинска личност", свободна от извращаващите действия на предразсъдъците, страха и суеверието. Той започва от нещо добро, както предците му и сегашната му най-висша цел е да бъде възстановен, като повредена картина, така че ръката на твореца отново да може да бъде открита под патината и нечистотата на живота.
Всичко това звучи добре, но бедата е че идеята, която седи зад него, е изцяло лъжлива и всички религиозни надежди и сънища, които произтичат от нея, са и трябва да бъдат без основание.
Посланието на Новия Завет е пряко противоположно на това. Хората не са в добро състояние, като се изключат дребни отклонения. Те са погинали, вътрешно погинали, погинали нравствено и духовно. Това отначало беше постоянното християнско свидетелство и човешката история показа колко вярно е то. У нас не съществува нищо, което да служи за модел на новия човек. Вярността към самите нас, дори към по-добрата част от нас, може да доведе само до окончателна трагедия."Сърцето е измамливо повече от всичко и твърде разтленно" /Ерем. 17:9/. Самото то трябва да има помощ отвън, от нещо над собе си, ако иска да избегне притеглянето на собствената си греховна природа. Тази помощ се намира в Евангелието в пълна и достатъчна мярка.
Евангелието не само снабдява с преобразяваща сила за формоване отново на човешкото сърце, то има предвид също така модел, според който новият живот трябва да се изработи, и този модел е самият Христос. Христос е Бог, действуващ като Бог в низшите одеяния на човешката плът. Но Той е също и Човек и така става съвършеният модел, според Който изкупената човешка природа следва да бъде променена.
Началото на това преобразяване, което променя природата на повярвалия човек от образа на греха в Божий образ, се намира в обръщението, където човек е направен съучастник на божествената природа. Чрез възстановяване и освещение, чрез вяра и молитва, чрез страдание и наказание, чрез Словото и Духа делото продължава, докато Божията мечта се реализира в християнското сърце. Всичко, което Бог върши в Своите изкупени чада, има като дългосрочна цел окончателното възстановяване на божествения образ в човешката природа. Всичко гледа напред към осъществяването.
Междувременно самият християнин трябва да действува заедно с Бога, за да постигне великата промяна. Павел ни казва как: "А ние всинца, като гледаме славата Господня с открито лице както в огледало, преобразяваме се в същия образ от слава в слава, както от Духа Господен."/II Кор. 3:18/.
 
 
 
КРЬСТЪТ Е НЕЩО РАДИКАЛНО
Христовият крьст е най-революционното нещо, което някога се е появявало всред човеците.
Кръстът на старите римски времена не познава компромис; той никога не прави отстъпки. Той печели всичките си доводи, убивайки противника си и карайки го да замълчи навеки. Той не пожали Христа, а Го уби също като всички останали. Той беше жив, когато Го повесиха на този крьст и съвсем мъртъв, когато Го свалиха след шест часа. Такъв беше кръстът, който за първи път се появи в християнската история.
След като Христос възкръсна от мъртвите, апостолите тръгнаха да проповядват Неговото послание и това, което проповядваха, беше кръстът. Където и да отидеха по широкия свят, те носеха кръста и същата революционна сила вървеше с тях. Радикалното послание на кръста преобрази Савел от Тарс и го промени от гонител на християните в нежен повярвал и апостол на вярата. Силата му променяше злите хора в добри. Той пропъди дългото робство на езичеството и изцяло измени всички морални и умствени схващания на западния свят.
Това той извърши и продължаваше да върши, докато му беше позволено да бъде това, което беше първоначално - кръст. Силата му изчезна, когато се промени от нещо за смърт в нещо за красота. Когато хората го направиха символ, окачиха го около шиите като украшение или изписваха очертанията му пред лицата си като магически знак, за да се предотврати злото, той стана в най-добрия случай една слаба емблема, а в най-лошия - магически талисман. Такъв той е почитан днес от милиони, които не знаят абсолютно нищо за силата му.
Кръстът действува, като унищожава един установен образец - на жертвата и създавайки нов образец - свой собствен. Това винаги е начинът му на действие. Той печели, унищожавайки противниците си и налагайки волята си над тях. Той никога не съглашателствува, не се пазари, не обсъжда, не предава някоя точка заради мира. Той не се занимава с мира, той премахва окончателно противниците си, колкото е възможно по-бързо.
Със съвършеното знание за всичко това Христос каза: "Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си и нека носи кръста си всеки ден и нека ме следва" /Лука 9:23/. Така кръстът не само слага край на Христовия живот, той слага край на първия живот, на стария живот на всеки един от истинските си последователи. Той унищожава стария образец, Адамовия образец в живота на повярвалия и го довежда до края му. Тогава Бог, Който възкреси Христа от мъртвите, възкресява и повярвалия и започва нов живот.
Ето - /и нищо по-малко/ истинското християнство, макар че можем да схванем острото раздалечаване от подобен възглед и това, което се поддържа всред мнозинството на днешните евангелисти. Но не бива да смеем да оценяваме нашето полжение. Кръстът стои високо над вижданията на хората и при този кръст в края на краищата всички мнения трябва да дойдат за присъда. Празното и светско водачество може да промени кръста, така че да се хареса на лудите за развлечение "светийчета", които желаят да имат удоволствието си даже вътре в светилището, но да го направим, ще означава, че сме застрашени от духовна беда и че рискуваме гнева на Агнето, превърнато в лъв.
Трябва, да направим нещо относно кръста - и това са само тези две неща - да бягаме или да умрем на него. А ако сме така безумни да бягаме, чрез това действие ще отречем вярата на отците и ще направим от християнството нещо друго, което то не е. Тогава на нас ще остане само празния език на спасението - с нашето отдалечаване от истинния кръст, ще се отдалечи и силата.
Ако сме мъдри, ще направим това, което стори Исус - ще претърпим кръста и ще презрем неговия позор заради радостта, която ни представя. Да го сторим ще значи да се покорим на целия образец за нашия живот -да бъдем унищожени и създадени отново в силата на един безкраен живот. И ще схванем, че това е повече от поезия, повече от нежно пеене на химни и високо чувство. Кръстът ще реже нашия живот там, където боли най-много, без да пази нито нас, нито нашата внимателно култивирана репутация. Той ще ни победи и ще доведе до края му нашия себичен живот. Само тогава ще можем да възкръснем за живот, за да създадем образец на съществувание, образец за живот изцяло нов, свободен и пълен с добри дела.
Смялата на поведение спрямо кръста, която виждаме в съвременното правоверие не доказва, че Бог се е променил, нито че Христос е смекчил изискването си да носим кръста си, то по-скоро означава, че съвременното християнство се е отклонило от стандартите на Новия Завет. Ние сме се отклонили толкова далеч, че е необходимо нищо по-малко от нова реформация, за да възстанови кръста на истинското му място в богословието и живота на църквата.
 
 
 
ТРЯБВА ДА УМРЕМ, ЗА ДА ЖИВЕЕМ
"Нека да умра - за да не би да умра, без да ми дадеш възможност да видя лицето Ти" - това беше молитвата на Св. Августин.
"Не скривай лицето Си от мене" - извика той в една агония на желанието. "О! Да бих могъл да се успокоя в Тебе! О, да можеше да влезеш в сърцето ми и да го опияниш така, че да забравя своите немощи и да те прегърна, единствено мое съкровище!"
Желанието да се умре, да се премахне от пътя тази непроницаема форма, така че да не скрива от нас прекрасното Божие лице е нещо, което веднага се разбира от повярвалия с жадуващо сърце. Да се умре, за да не умрем. Тук няма противоречие, защото има два вида умиране - умиране, което трябва да се търси и умиране, което трябва да се избягва на всяка цена.
За Августин, вкусено вътрешно, виждането на Бога беше самият живот, а смъртта беше точно обратното. Да се съществува в пълно затъмнение под сянката на природата без усещаното Присъствие беше нетърпимо обстоятелство. Всичко, което крие Божието лице от него, трябва да се махне от пътя, даже неговото самолюбие, неговото най-скъпо "его", неговите най-ценни съкровища. Така че той се моли: "Нека да умра."
Смелата молитва на великия светия беше чута и както можеше да се очаква, беше отговорена с една пълнота от щедрост, характерна за Бога. Той умря с вида смърт, за която Павел свидетелствува: "Съразпнах се с Христа и сега аз живея, но не аз, а Христос живее в мен". Животът и благовестието му продължиха и неговото присъствие е винаги тук, в книгите му, в църквата, в историята; но колкото и да е странно, той е чудно прозрачен; собствената му личност се вижда едва, тъй като светлината на Христа свети през него с един вид целебно великолепие.
Имаше и такива, които ми мислеха, че за да се отстранят от пътя е необходимо да се отдръпнат от обществото; така те отричаха всички естествени човешки отношения и отиваха в пустинята или планината, или пък в отшелническата обител да постят, да се трудят и да се борят за умъртвяване на плътта си. Въпреки че намерението им беше добро, невъзможно е да се препоръча техния метод. Защото не е библейско да се вярва, че старата Адамова природа може да бъде победена по този начин. Тя е твърде силна, за да бъде убита чрез омаломощаване на тялото или отслабване на чувствата. Тя изисква нищо по-малко от кръста.
Във всяко християнско сърце има един кръст и един трон и християнинът е на трона, докато се постави на кръста; ако пренебрегне кръста, той ще остане върху трона. Вероятно това е в основата на отстъплението и светщината между евангелските повярвали днес. Ние оставаме царе вътре в царството на човешката душа и носим своята станиолова корона с цялата гордост на Цезар; но ние се обричаме на сенки, немощ и духовно безплодие.
Ако не искаме да умрем, ние трябва да умрем и тази смърт ще означава придобивката на онези нетленни съкровища, които светиите толкова ценяха. Неразпнатата ни плът иска да ни ограби откъм сърдечна чистота, христоподобност на характера, духовно виждане, плодоносене; и повече от всичко това, тя иска да скрие от нас видението на Божия лик, това видение, което беше светлината на света и ще бъде съвършенството в небесата.
 
 
 
ХРИСТОС УМРЯ ЗА НАШИТЕ СЪРЦА
Човешкото сърце живее чрез своите симпатии и чувства. В деня, който ще изпита делата на всичките човеци, няма да се вземе много предвид колко знаем. Тогава ще има значение какво и кого сме обичали - значение повече от всичко друго. Поради тази причина ние не можем да отделим достатъчно голяма грижа за състоянието на вътрешния ни живот.
Жизнено важното място на моралните симпатии в човешкия характер не получава в днешно време вниманието, което заслужава от нашите религиозни учители. Ние сме потопени в днешно време в дълъг ледников период, през които се поставя незаслужено ударение върху обективната истина за сметка на субективната опитност. Климатът в евангелските кръгове е определено мразовит. Правим сериозна грешка, че взимаме един другиго за критерий, според който да съдим нашия духовен живот, вместо да се сравняваме с библейските светии и с великите Божии възлюбени, чиито набожни дела и вдъхновени химни остават като свят парфюм, много след като самите те са оставили тази земя.
Причината за тази голяма грешка не е трудно да се открие. Движението към обективната истина и избягването на религиозното чувство фактически беше отстъпление от фанатизма. Обичащите Библията християни преди половин век бяха отблъснати от грубите прояви на религиозната плът, която имаше изисквания спрямо най-възвишените религиозни опитности и като резултат побягнаха от огъня към дълбокия мраз. Библейските учители се страхуваха да признаят валидността на религиозните симпатии. Текстът стана тест за правоверие и фундаментализъм, най-влиятелната школа на евангелското християнство, премина към текстуализъм. Вътрешният живот беше пренебрегнат заради непрекъснатото занимание с истината, а истината беше разглеждана само като доктринална истина. Не беше разрешено никакво друго значение на думата. Спечели обективизмът. Човешкото сърце се прикриваше в своя студен зимник, засрамено да покаже истинското си лице.
Както можеше да се предвиди, това имаше за последица постоянното влошаване на християнското богослужение от една страна и от друга -въздигането на религиозното развлечение като източник на умствено удоволствие. Мъдрите водачи трябваше да знаят, че човешкото сърце не можеше да съществува в празно пространство. Ако хората нямат радост в сърцата си, те ще я потърсят някъде другаде. Ако на християните е забранено да вкусят от виното на Духа, те ще се обърнат за радост към виното на плътта. И точно това е, което фундаменталното християнство /както и така наречените "групи на пълното Евангелие"/ правеха през последния четвърт век. Божият народ се обърна към развлеченията на света, за да се опита да изстиска малко сок от тях за успокоение на своите сухи и безрадостни сърца. Сега пеенето на "евангелско буги" предлага на много личности единствената религиозна радост, която познават. Други кротко изтриват очите си при "евангелски" филми и навсякъде процъфтява безбройно число удоволствия, заплатени с пожертвуваните десятъци от личности, които трябва да могат да мислят по-добре. Нашите учители отнеха правото ни да бъдем щастливи в Бога и човешкото сърце изля своето ужасно отмъщение в един плътски гуляй, от който евангелската църква няма да се съвземе скоро, ако въобще някога може да го стори. За голям брой изповядали християни днес Святият Дух не е необходимост. Те се научиха да развеселяват своите сърца и да топлят ръцете си на други огньове. И множество издатели и различни видове "продуценти" дебелеят от тяхната простъпка. Човешкото сърце с божествената си възможност за свято удоволствие не бива повече да става жертва на страх и лошо поучение. Христос умря за нашите сърца и Святият Дух иска да дойде и да ги задоволи.
Нека да подражаваме на Исак и отново да отворим изворите, които отците ни изкопаха и които бяха запушени от сатана. Водата е там, студена, сладка и утоляваща жаждата. Те отново ще потекат при докосването на честната лопата. Кой ще започне да копае?
 
 
 
СТОИМ В ХРИСТОВАТА СЛАВА
Между евангелските християни е обичайно да се казва, че превъзходството на християнството над всяка друга религия е във факта, че при християнството съществува една Личност - активна, изпълваща, подкрепяща и поддържаща всичко. Тази Личност, разбира се, е Исус Христос.
Това е, което казваме и го казване истинно, но собствената ми опитност показа колко трудно е да се превърне тази вяра в практическа сила на моя живот. И малко наблюдение открива, че в голямата си част моите другари - евангелисти не са по-добре от мене. Тази могъща, всепобеждаваща света истина се губи под множеството на по-малките истини и стои забравена, докато ние се борим - най-често безуспешно със света, плътта и дявола.
Уникалното нещо всред ранните християни беше тяхното сияйно отношение спрямо една личност. То Го наричаха, нежно "Господ" и когато използуваха това понятие, те му даваха собствено новозаветно значение. То означаваше Исус Христос, който кратко време преди това беше с тях, но сега беше отишъл в небесата като Първосвещеник и Ходатай. Това възвеличаване на една победоносна личност даваше сила и жизненост на техните съществувания и убедителност на свидетелството им. Те радостно свидетелствуваха за Онзи, Който живя като истински човек между хората. Тяхната изповед не беше отслабена от някаква бледа склонност към метафизично мислене. Те знаеха, че Исус беше истински човек и истински Бог и, че умря, възкръсна от мъртвите и се възнесе в небето. Те възприеха буквално Неговото уверение, че е удостоен с авторитет за всяко нещо в небето, на земята и в ада. Как беше това - те никога не престанаха да изпитват. Те Му уповаваха абсолютно и оставяха подробностите на техния славен Господ.
Друга изявена характеристика на свидетелството на тези първи християни беше увереността, че Исус е Господ и действува по дългосрочен план, за да възстанови земята и отново да я постави под божествен контрол. Сега Той е суверенна Глава на своето Тяло - Църквата - изявяват те и ще разшири управлението Си, за да включи земята и света в Своето време. Оттук те никога не Го представяха само като Спасител. Никога не им идваше на ум да приканят хората да приемат мира на ума или мира на душата, нито спираха само върху прощението, радостта или щастието. Те събираха всички блага в една Личност и проповядваха за тази Личност като краен и най-висш сбор от всяко добро, което е възможно да се познава и вкуси в този и идния свят. "Същият Господ, Който е над всичко" - казваха те - ''богат за всички, които Го призовават". Търсещият трябва да Го приеме като славен Господ, не само Възлюбения на душата си с кротките очи, но Господ над всяко съмнение и въпрос.
Днес поддържаме същите възгледи, но ударението им не е едно и също. Кроткият и смирен Исус е заменил славния и свят Исус в умовете на милиони. В нашето свидетелство липсва звънтящата нотка на триумфа. Скръбният плачещ Исус ни поднася Своята тиха сърдечност, в нашите мъки и изкушения, но Той изглежда толкова безпомощен, колкото и ние самите, когато дойде изпитанието. Неговото бледо, женствено лице ни гледа от "набожните картини" на католиците и великденските картички на протестантите. Ние му даваме симпатиите си, но не и своето упование. Безпомощният Христос на кръста и безучастният Христос, Който ни гледа със сладка невинност от стените на нашите евангелски домове е един и същ. Католиците Го спасяват, довеждайки Му на помощ една Небесна Царица. Но ние, протестантите, нямаме помощник. Затова пеем "поп"-хорове, за да освежим нашите повехнали души и правим тематични обсъждания с плачевната надежда, че някой ще дойде с отговора на нашата едва изговорена жалба.
Добре, ние вече имаме отговора, ако само имаме вярата и мъдростта да се обърнем към него. Отговорът е Победоносният Христос над всичко. Той живее вечно над възможностите на враговете си. Той само трябва да каже и то е сторено; Той само трябва да заповяда и небето и земята Го слушат. С широките перспективи на далечните Си планове Той търпи за известно време дивото беззаконие на един пропаднал свят, но държи земята в ръката Си и може да призове народа на съд, когато поиска.
Да, християнски поклоннико, ние сме по-добре, отколкото тъжната църква може да види. Ние стоим в Христовата слава. Защото Той живее, живеем и ние "Благодаря на моя Бог, чрез Исуса Христа, нашия Господ."
 
 
 
ДА БЪДЕШ ИЛИ ДА ПРАВИШ
Исторически Западът се стреми да постави главното си ударение върху правенето, а Изтокът - върху това да бъдеш. Това, което сме, изглежда по-важно за източния човек; западният залага върху онова, което вършим. Едните прославят глагола'" да бъдеш", а другите - глагола "да правиш".
Ако човешката природа беше съвършена, нямаше да има противоречие между "съм" и "правя". Непогиналият човек просто ще живее отвътре, без да мисли. Действията му ще бъдат истинския израз на вътрешното същество.
За човешката природа, такава, каквато е, нещата не са така прости. Грехът въведе морално безредие и животът стана объркан и сложен. Тези елементи вътре в нас, които следваше да работят заедно в неосъзната хармония, често са изолирани един от друг изцяло или частично и понякога се стремят да бъдат враждебни един спрямо друг. По тази причина е много трудно да се придобие симетрия на характера.
Поради дълбокото вътрешно объркване произлиза противоречието между "съм" и "правя" и глаголът, върху който поставяме ударението си ни определя в една от двете категории: ние сме "съм" или "правя" - едното или другото. В нашето модерно, цивилизовано общество ударението пада почти изцяло върху "правя".
Ние, християните, не можем да избегнем този отговор. Трябва да открием къде Бог поставя ударението и да стигнем до божествения образец. Това не следва да бъде много трудно, защото имаме пред себе си Святото Писание с цялото негово богатство на духовно ръководство, а за да изтълкуваме Писанията имаме самия Дух, Който ги е вдъхновил.
Въпреки цялата ни възможност да познаваме истината, повечето от нас са все още бавно възприемащи. Тенденцията да приемаме без да питаме и да следваме, без да знаем защо, у нас е много силна. Но тази причина, каквото болшинството християни поддържат през дадено време, сигурно ще се приеме като вярно и право без всякакво съмнение. По-лесно е да подражаваш, отколкото да си единствен; по-лесно е и за даденото време е по-безопасно да вървиш в крачка, без да задаваш много въпроси относно това накъде се отправя, парадът.
Това е причината, по която "съм" престана да има голяма притегателна сила за хората, а "правя" привлича вниманието почти на всекиго. На съвременния християнин липсва симетрия. Те не знаят почти нищо за вътрешния живот. Те са като храм само с фасада, без всякаква вътрешност. Цвят, светлина, звук, видимост, движение - това са твоите богове, о, Израил!
"Акцентът в църквата днес" - казва Леонард Равънхил, английският евангелист - "не е в набожността, но във възбуждението". Религиозната видимост е доведена до такава крайност в евангелските кръгове, че почти никой няма желанието, да не говорим за смелостта, да постави под въпрос истинността й. Надделя външното. Бог сега говори само чрез вятъра и земетресението; нежният и тих глас вече не може да бъде чут. Цялата религиозна машина, стана разпространител на шумове. Юношеският вкус, които обича шумната тръба и гърмящия ауспух, се вмъкна в дейността на съвременните християни. На стария въпрос "Какво е главното предназначение на човека?" сега се отговаря: "Да препуска през света и да прибавя към неговия шум." И всичко това се прави в името на Онзи, Който "няма да се кара, нито ще вика и никой няма да чуе гласа Му по кръстопътищата" /Мат. 12:19/.
Трябва да започнем необходимата реформа като се съпротивим на духовната валидност на външното. Трябва да се изяви един човек като това, което е, отколкото като това, което прави. Докато моралната стойност се придава от състоянието на сърцето, една част от религиозната активност, която произтича не отвътре, а отвън, ще изглежда че има малко или никак морално съдържание. Такова религиозно поведение е подражателско или инстинктивно. То произтича от съществуващия култ към движението и не притежава истинен вътрешен живот.
Посланието "Христос във вас, надеждата на славата" следва да се възстанови в църквата. Трябва да покажем ново поколение от почти яростни християни, чиято сила лежи в центъра на живота им. Бързане и шум са свидетелства за слабост, а не за сила. Вечността е мълчалива; времето е шумно. Преголямото занимание с времето е тъжно свидетелство от нашата основна липса на вяра. Желанието да бъдем драматично активни е доказателство за нашия религиозен инфантилизъм; това е един вид показност, обичайна в детската градина.
 
 
 
ДАЙТЕ МЯСТО НА ТАЙНСТВЕНОТО
Така фино са изтеглени чертите на истината, така деликатно са уравновесени измеренията на мъдростта, че не е чудно, че някои немощни християни се объркват и възприемат едно несмело поведение спрямо Божието Слово.
Начинаещият в Христа няма да чете дълго в Писанията, докато дойде до пасажите, които изглежда, че си противоречат един на друг. Той може да сравни различните версии или, ако е достатъчно щастлив, да чете Писанията на оригиналните езици; той може да се консултира с всички лексикони и все пак да бъде принуден да признае противоречието. Доколкото може да види, то съществува и не може да бъде избягнато. А сега какво?
Добре, той може да направи едно от няколкото неща. Например той може да се откаже в отчаяние и да заключи, че никога няма да разбере Библията и няма полза да се опитва; той може да се безспокои за противоречивите откъси, докато изпадне в опасно състояние на ума; или /а това е най-лошо от всичко/, може да се консултира с някой от правоверно-умствените богослови, който в своето въображаемо всезнание решава да разреши всички библейски затруднения чрез пишещата си машина. Това наистина е фатално за истинската духовност, защото цялостното сърдечно разположение на тези тълкуватели е невярно и те могат само да отклонят своите ученици. Те принадлежат към класата хора, упоменати от Цицерон, които "не се страхуват от нищо толкова, колкото да изглеждат, че се съмняват относно нещо." Те действуват на основата на лъжливата предпоставка, че всичко на небето и земята може да оъде обяснено. А нищо не може да бъде така отявлено невярно като това.
Много по-добре от опита да разберем е смирението, което признава своето невежество и очаква спокойно Бог да се яви на Своето време със Своята светлина. Ние бихме били повече в състояние да разберем, ако приемем смиряващата истина, че има много неща в небето и на земята, които никога няма да сме в състояние да разберем. Би било добре за нас да приемем всемира и да заемем мястото си във великата везба на Божието творение, така съвършено позната от Него и така повърхностно известна на най-мъдрия от човеците. "Бог насочва кротките към правда и учи кротките на Своите пътища."
За тези, които /неумишлено/ са принизили своето схващане за Бога на равнището на човешкото си разбиране, вероятно изглежда страшно да признаят, че има много неща в Писанието и относно Троицата, които превишават човешкия интелект. Но няколко минути на колене, гледайки лика на Христа, ще ни научат на смирение, добродетел, чиито целебни свойства бяха познати от незапомнени времена на Божиите избрани.
Колридж предава като твърда увереност, че най-дълбоката мъдрост, произнесена някога от човешки устни, беше спонтанния вик на пророк Езекиил в долината на сухите кости, когато беше запитан от Господ дали тези кости могат да оживеят: "Господи Боже, Ти знаеш това." Ако Езекиил беше казал "да" или "не", той щеше да затвори сърцето си за великата тайна срещу себе си и щеше да пропусне славата в присъствието на Всевишния. Не забравяйте никога, че е привилегия да се удивляваш, да стоиш във възхитено мълчание пред Висшата Тайна и да шепнеш:
"Господи Боже, Ти знаеш това!"
Жалкият опит на богословите да обяснят всичко на усмихващия се
невярващ има точно обратния ефект в сравнение с онзи, който те възнамеряват. Това снижи поклонението до равнището на ума и въведе рационалистичния дух в чудесата на вярата.
Никой не бива да бъде засрамен да признае, че не знае и никой християнин не бива да се страхува от такова признание в царството на духовните неща. Наистина дори силата на кръста е във факта, че това е Божията мъдрост, а не мъдростта на човека. Денят, в който успеем да обясним всичко духовно, ще бъде денят, в който /за себе си/ сме разрушили всичко божествено.
Нека се знае,че по този начин християнинът не се защитава. Нека мъдрите от този свят настоят, ние християните да обясним нашата вяра и те ще ни дадат в ръка меч, с който ще ги обърнем в паническо бягство.Трябва само да се обърнем и да поискаме да обяснят този свят и ще видим колко смутени ще бъдат те. По един повод Исус каза: "Ако за земни работи ви говорих и не вярвате - как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?" Ако сме принудени да обясним, те също са принудени и ние и те ще бъдем много жалки в това отношение, защото цялата тайна е пред нас от атома до човешката душа и всеки от нас може само да се поклони и да каже: "Господа Боже, Ти знаеш това."
Вероятно Давид, лежащ на гръб нощем в зелената поляна, мислейки за тайната на луната и звездите и нищожеството на човека в цялостния план на нещата, покланяйки се на Бога, Който го е направил само малко по-долу от ангелите, беше по-истинен човек, отколкото астронома, който в голямата си гордост тегли и мери небесните тела. Но астрономът не бива да се отчайва. Ако смири себе си и изповяда своята дълбока вътрешна нужда, Богът на Давида ще го научи как да се покланя и по такъв начин ще го направи по-велик човек, отколкото би бил иначе.
 
 
 
ЦЕЛИЯТ ЖИВОТ ТРЯБВА ДА СЕ МОЛИ
Най-добрата молитва е израз на цялостния живот.
Разбира се, има и ще има обстоятелства, когато една изолирана молитва може да бъде отговорена, дори когато произнасящият я не е водил образцов християнски живот. Но считаме, че мнозина от онези, които четат тези редове не са задоволени да имат отвреме-навреме отговор, те желаят да познаят по-задоволяващ молитвен живот, който да възвисява и пречиства всеки акт на тялото и духа и свързва цялата личност в едно духовно единство. Такава молитва може да бъде само резултат на живот, преживян в Духа.
Всички други неща са равнозначни, но нашите молитви само са толкова силни, колкото съществуванията ни. В дългото ни блъскане ние се молим, както живеем. Някои молитви са като противопожарен изход, използувани само във времена на краен случай - никога не с удоволствие, но само като път на ужасено бягство от нещастието. Те не представят обикновения живот на онзи, който ги принася; те са по-скоро необичайният акт на духовния новак.
Уилям Лоу някъде увещава християните да живеят живот, който е в съзвучие с молитвите им, а един от нашите добре познати химни моли Бога да ни помогне "да живеем близо до молитвите си". Много от нас в момент на стрес желаеха да сме живели така, че молитвата да не е така необичайна за нас и съжаляваха, че не сме практикували молитвата така, че тя да е толкова лесна и естествена като дишането.
Не искаме да оставяме впечатлението, че молитвата във времена на внезапна криза не е нещо добро и право. Тя е такава и е казано, че Бог е "винаги прибежище в беди", но никой знаещ християнин не иска да живее целия си живот на равнището на зова за помощ. Когато вървим с Бога, ние ще видим превъзходството на живота на непрекъснато общение, където всички мисли и действия са молитви и целият живот става свята жертва на хваление и прославяне.
За да се молим ефективно, от нас се изисква да няма неблагословени области в нашия живот, да няма части от ума и душата, които да не са обитавани от Духа, да няма нечисти желания, на които се разрешава да живеят вътре в нас, да няма разногласие между молитвите и обходата ни.
Всичко това може да изглежда като твърде висок стандарт, достижим за мъжете и жените под слънцето. Но това не е така. Ако Христос е такъв Спасител, какъвто твърди, че е, Той е в състояние да спаси Своя народ от робството на греха. Това не значи да се поддържа създадената от човека доктрина за "безгрешно съвършенство"; това е по-скоро боговдъхновената мисъл, че е възможно "да се ходи в Духа", а не да изпълняваме "похотите на плътта". Това е, че Бог се погрижи чрез Христовия кръст за Своите деца да бъдат избавени от горчивото робство на греха. "Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога. в Христа Исуса, нашия Господ".
Несъмнено изкуплението в Христа Исуса има достатъчно морална сила да направи възможен животът ни в такова състояние на чистота и любов, че целият той да бъде молитва. Индивидуални актове на молитва, които произтичат от този вид цялостно съществувание, ще имат върху нас чудесна сила, непозната за безгрижието на светските християни.
 
 
 
НЯМА СПАСЕНИЕ БЕЗ ГОСПОДСТВО
Никога не бива да подценяваме способността на човешките същества да се забъркат в нещо.
Човечеството изглежда има някакъв гений да усуква истината, докато тя престане да бъде истина и стане направо лъжа. Подчертавайки на едно място и не подчертавайки на друго, цялостната картина на истината може да се промени така, че да има за резултат един напълно фалшив възглед, без да се усетим за това.
Този факт по необходимост беше изявен напоследък, когато слушаме отново за дискредитираната доктрина за един разделен Христос, така разпространена преди няколко години и още приета в много религиозни среди. Тя е както следва: Христос е и Спасител и Господ. Един грешник може да бъде спасен, когато Го приеме като Спасител, без да се обърне към Него като към Господ. Практическият извод от това учение е, че благовестителят представя и търсеният приема един разделен Христос. Всички ние сме слушали сълзливата молба, отправена към току-що спасени да приемат Христа като Господ и по този начин да влязат в победоносния живот.
Почти всяко поучение за по-дълбокия живот е основано на такава заблуда, но понеже то съдържа зрънце истина, неговата истинност не се оспорва. Във всеки случай то е изключително просто и доста популярно и в добавка към това е готово и за говорещия и за слушателя и не изисква от никого мислене. По такъв начин пророведи, представящи тази ерес, се проповядват свободно, пишат се книги и се композират песни, всички говорещи за едно и също и то за нещо невярно, с изключение, както вече казах на едно малко зрънце истина, намиращо се бездейно в основата.
Изглежда странно, че никой от тези учители не забелязва, че единственият истински обект на спасителна вяра ни е нещо друго освен самият Христос - не "спасителната" мисия на Христа, нито господството на Христа, но самият Христос. Бог не предлага спасение на онзи, който вярва в една от задачите на Христос, нито някога е била представяна една задача на Христос като обект на вяра. Ние сме увещани да вярваме в изкуплението, в кръста или в свещенството на Спасителя. Всички те са въплътени в Личността на Христа, но те никога не са бивали отделени или изолирани една от друга. Още по-малко ни е позволено да приемем една от Христовите задачи и да отхвърлим друга. Представата, че това ни е позволено е ерес на съвременността - повтарям аз - и подобно на всяка ерес, тя има лоши последствия всред християните. Никоя ерес не е поддържана безнаказано. Плащаме с практически неуспех нашите теоретични грешки.
Съмнително е дали някой човек може да бъде спасен, ако отива при Христа за помощ, но без намерение да Го слуша. Христовото спасително дело е навеки свързано с Неговото господство. Погледнете Писанието: "Защото, ако с устата си изповядваш Господа Исуса и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш. Понеже със сърце се вярва за оправдание, а с уста се изповядва за спасение." Пък и Писанието казва: "Всеки, който вярва в Него, няма да се посрами. Няма разлика между юдеин и елин, защото един и същ е Господ на всички, богат за всички, които Го призовават. Защото всякой, който призове името Господне, ще се спаси." Тук Господ е обектът на вяра за спасение. И когато надзирателят от Филипи попита за пътя, по който ще се спаси, Павел отговори: "Повярвай в Господа Исуса Христа и ще се спасиш" /Деян. 16:31/. Той не му казва да повярва в Спасителя с мисълта, че по-късно ще се заеме с неговото господство и ще го уреди за собствено задоволство. За Павел няма разделение на задачите. Христос трябва да бъде Господ или не трябва да е Спасител.
Не влиза в намеренията ни тук да поучаваме, че сериозният повярвал не трябва да продължи да изследва постоянно растящите понятия за Христа, нито поддържаме, че първият спасителен контакт с Христос носи съвършено познание за всичко, което Той е за нас. Вярно е обратното. Години след години няма да бъдат достатъчни, за да ни позволяват да вкусим всички богатства на Неговата благодат. Когато открием нови значения в Неговите титли и ги усвоим, ние ще порастем в познание на нашия Господ, на личната преценка на многообразните задачи, които Той има и многото форми на любов, които носи, възвисен на трона Си. Това е истината, която е усукана безформено и доведена до безсилие - чрез която можем да повярваме в спасителното дело, отхвърляйки господството Му.
 
 
 
"СЛАДКА ЛЮТНЯ, ЗВУЧАЩА СЛАДКО"
"Едно нещо е" - казва Хенри Съзо - "да чуеш самият ти сладка лютня, звучаща сладко, а друго е просто да чуеш за нея."
И едно нещо е - бихме прибавили ние - да чуем вътрешно в самите себе си истината, а съвсем друго - просто да чуем относно нея.
Не искам да се спирам на истинността на религиозната опитност на всеки човек; по-скоро се радвам на всеки малък къс истинска набожност, която би останала всред нас, в тези дни на повърхностност и претенции. Но изследването на състоянието на нещата в евангелските църкви създава сериозното подозрение, че тревожно висок процент на изповядали християни днес никога не е чуло то самото люгнята. На тях просто им е казано от други. Тяхното запознанство със спасителната истина е само от слушане. Тайнственият Глас никога не е прониквал до вътрешното им ухо.
Това в частност е вярно за така наречения по-дълбок живот. Даже в тези общества, където поученията за пълния с Духа кивот се разбират от само себе си, съществува странна липса на вътрешна сигурност. Слушаме да се рецитират по-дълбоките истини с една бъбривост, която ни кара да се чудим дали проповедникът не говори за нещо, което е само слушал, а не за собствена опитност. Много разпространеното поучение за по-дълбокия живот без съответствуващо вкусване на силата на това поучение може лесно да причини повече зло, отколкото добро.
Ние изпращаме от библейските училища на тази страна година след година млади мъже и жени, които познават теорията на изпълнения с Духа живот, но не се радват на опитността. От своя страна църквите създават поколения християни, които никога не са усетили силата на Духа и които не знаят лично нищо относно вътрешния огън. Следващото поколение даже ще изостави теорията. Това в действителност е насоката, която някои групи са поели през миналите години.
Една дума от устните на човек, който действително е чул да свири лютнята има повече ефект от множество проповеди на човек, който само е слушал, че тя свири. Близостта винаги е по-добра от чуването.
Колко дълго трябва да слушаме ние в Америка хора, които могат само да ни кажат какво са прочели или чули, а никога - какво самите те са почувствували и видели?
 
 
 
ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА ВАЖНОСТ НА МОТИВА
Тестът, чрез който цялото поведение трябва да бъде отсъдено окончателно е мотивът.
Както водата не може да се изкачи по-високо от извора си, така и нравственото качество в едно действие никога не може да бъде по-високо от мотива, който го вдъхновява. По тази причина никакъв акт, който произлиза от лош мотив не може да бъде добър, макар че може да изглежда, че някакво добро произтича от това. Всяко действие, извършено например от яд или неприязън, в крайна сметка ще бъде намерено, че е направено за неприятеля и против Божието Царство.
За нещастие природата на религиозната активност е такава, че голяма част от нея може да се извършва поради причини, които не са добри: гняв, ревност, амбиция, суетност и скъперничество. Всяка подобна дейност е неизбежно зла и ще се счете за такава при Съда.
Във въпроса за мотива, както при много други неща, фарисеите ни представят ясен образец. Те си остават най-мрачния религиозен неуспех, не поради богословска грешка, нито поради невнимателност и хладност, нито поради това, че външно бяха с разпуснат живот. Цялата мъчнотия лежеше в качеството на техните религиозни мотиви. Те се молеха, но се молеха, за да бъдат слушани от човеците и по този начин мотивът им разрушаваше техните молитви и ги правеше не само безполезни, но и в действителност зли. Те даваха щедро за службата в храма, но понякога го правеха, за да избягнат задължението към родителите си, а това беше зло. Те осъждаха греха и се опълчваха срещу него, когато го намираха у другите, но това те вършеха поради себеправедност и коравосърдечие. Така действуваха с всяко нещо. Деянията им имаха външно един повърхностен изглед на святост и всичките подобни действия, ако се правеха от чисти мотиви щяха да бъдат добри и похвални. Цялата слабост на фарисеите беше в качеството на мотивите им.
Че това не е малко нещо, може да се разпознае от факта, че такива правоверни и праведни религиозници продължиха във своята слепота, докато най-после разпнаха Господа на славата без намек за тежестта на своето престъпление. Религиозни действия, извършени по низки мотиви, са двойно лоши - лоши сами по себе си и зли, защото се извършват в Божието име. Това е равнозначно да се греши в името на Безгрешния, лъжейки в името на Оня, Който не може да лъже и мразейки в името на Оня, Чиято природа е любов.
Християните и специално много активните, трябва да намират време често да изследват душите си, за да бъдат сигурни за мотивите. Много солови песни са изпяти, за да се изявим, много проповеди са излагани като показване на таланта, много църкви са основани като плесница за други някои църкви. Дори мисионерската активност може да става поради съперничество и печеленето на души може да се изроди в четкаджийски проект за задоволяване на плътта. Не забравяйте, че фарисеите бяха големи мисионери и биха кръстосали море и суша, за да спечелят един прозелит.
Добър начин да се избягва капанът на празната религиозна активност е да се явяваме отвреме-навреме пред Бога с Библиите си, отворени на 13 глава на 1 Коринтяном. Този откъс, считащ се за един от най-прекрасните в Библията, е един от най-суровите, намиращ се в Святото Писание. Апостолът разглежда най-висшето религиозно служение и го оценява като празно, ако не е мотивирано от любов. Без любов пророци, учители, оратори, филантропи и мъченици са отхвърлени без награда.
Сумирайки всичко, просто казваме, че в Божиите очи сме отсъждани не толкова чрез извършеното от нас, но поради причината, заради която го вършим. Не какво, а защо ще бъде важният въпрос, когато ние, християните се явим пред Съдния престол, за да дадем отчет за деянията, направени в тяло.
 
 
 
ПРИСЪСТВИЕТО Е ПО-ВАЖНО ОТ ПРОГРАМАТА
На мен ми изглежда показателно, ако не направо зловещо, че думата "програма" и "програмиране",се намира в църковния език в наши дни така често.
Разбирам добре, че думата е възприета и приспособена по-близо от други, за да изрази по-точно порядъка на религиозните съобщения при обикновената църковна служба. Но самият факт, че се заема толкова често относно службата, в голяма степен обезспокоява малцината, които желаят все пак да следват Новия завет при публичното богослужение.
Когато сравним нашите съвременни внимателно програмирани събрания с Новия Завет, си спомняме бележката на известен литературен критик, след като прочел превода на Александър Поуп на Омировата "Одисея". "Това е прекрасна поема, но не е Омир." Така бързата, много подправена, развлекателна служба в днешно време, може да е прекрасен образец на майсторско програмиране - но не е християнска служба. Двете са далеч на километри в почти всяка проява. Почти единственото общо нещо, което имат, е присъствието на известно число хора в една стая. Тук свършва еднаквостта и започва отявленото различие.
Първото нещо е, че обектът на внимание не е един и същ в двете събрания.
Дали това е служба за причастие, сутрешно богослужение, евангелско събрание, молитвено събрание или всеки друг вид християнско събрание, център на вниманието винаги ще бъде Христос. "Защото дето са двама или трима в Мое име, там съм и Аз посред тях" /Мат. 18: 20/. Тези думи на нашия Господ дават образеца за всички християнски събрания. През целия Нов Завет след Петдесетница една отчетлива характеристика на всички християнски събрания беше вниманието им спрямо техния възкръснал Господ. Дори първият християнски събор /който може да бъде наречен делово събрание, ако подобно нещо наистина съществуваше в библейските времена/ беше воден в атмосфера на голямо достойнство и дълбоко почитание. Те говориха за Бога, Христа, Святия Дух и Писанията и посвещаваха хора, които бяха рискували живота си за името на Исуса. Те се съвещаваха известно време, след това написаха писмо - инструкция и го изпратиха до езическите църкви чрез ръката на Юда и Сила. Разбира се, немислимо е подобно събрание да стане без някакъв вид съобщение. Трябваше да се знае за какво са се събрали да се съвещават. Важният пункт обаче, който трябва да бъде отбелязан, е, че всичко това ставаше в атмосфера на християнско богослужение. Те загубиха виждането на програмата в по-голямата слава на Присъствието.
И още - евангелски и съживителни служения в Новия Завет не бяха никога отделяни от богослужението. Книгата "Деяния" е съобщение за благовестителство и мисионерска дейност, но Присъствието е винаги там и ранните християни не го забравяха никога дори за един миг. Учениците нито за един миг не използуваха машинации, за да привлекат тълпите. През всичкото време те разчитаха на силата на Духа да ги ръководи. Те свързваха своите действия с Христа и се задоволяваха да печелят или губят с Него. Понятието да използуват някакво "програмирано" дело и да използуват Исуса като един вид спонсор не можеше да влезе в главите им. За тях Христос беше всичко. Той беше, както е и сега, алфата и омегата, началото и краят.
Христос беше всичко в умовете на тези първи повярвали и този мощен факт диктуваше не само тяхното поведение, но също така и вътрешната им позиция. Тяхното настроение, поведение, очакванията им произлизаха от детската им убеденост, че Исус беше сред тях като Господ на творенията, Глава на Църквата и Първосвещеник на тяхната изповед.
Аз искрено изповядвам, че е невъзможно да има християнско богослужение без съобщение. Ако ще се спазва някакъв ред, той трябва да съществува някъде. Ако трябва да се изпеят две песни, някой трябва да знае коя ще бъде изпята най-напред и дали това знание ще бъде в нечия глава или това е пренесено върху хартия, т. е. фактически има "програма" независимо дали харесваме това или не. Това, което искаме да кажем тук е, че програмата е сменила Присъствието. Център на вниманието е програмата, а не Господ на славата. По такъв начин най-популярната евангелска църква във всеки град е най-вероятно тази, която предлага най-интересната програма, т. е. църквата, която поднася най-много и най-добри неща за развлечение на публиката. Тези неща са така програмирани, че държат всичко в движение и всичко в очакване.
Цялото зло е във въздействието навсякъде върху християните и църквите. Дори личности, които честно искат да служат на Бога според образеца в планината, са измамени от подмяната на Присъствието с програмата като резултат е, че никога не стават зрели християни, техните апетити са уродливи и чувството им за духовна стойност - намалено от самото начало на религиозния им живот. Мнозина от тях продължават година след година, изцяло неразбиращи, че програмата, която гледат и слушат всяка неделя, не е въобще нещо християнско, но езическо виждане, насложено върху църквата от зле насочени личности.
Ще направим нещо твърде добро за нашите църкви, ако всеки потърси да култивира в службите ни благословеното Присъствие. Ако направим Христа най-велик и постоянен обект на поклонение, програмата ще намери мястото си като добра помощ в реда на публичното поклонение на Бога. Ако не успеем да го направим, програмата изцяло ще затъмни Светлината. А никоя църква не може да си го позволи.